Дженнифер Арментраут - Отпор

— Знам, че не може да тръгнем без Ди, но…

Питах се обаче дали Доусън може да изкара дълго без Бет — момичето, което обичаше, момичето, което носеше детето му в утробата си? Момичето, което сега повече от всякога се нуждаеше от него?

А колко можех да чакам аз?

Преди появата на Кити, бях готов да стоя тук неотлъчно, за да открия кой ръководи луксианците и как планира решителната офанзива, защото знаех, че Кити е в безопасност с Люк и Арчър. Ужасявах се, че не съм до нея, това ме докарваше до лудост и дори не можех да си мисля за нея от страх, че ще уловят мислите ми.

А сега?

Да вървят по дяволите луксианците.

Да върви по дяволите човечеството.

Исках да измъкна Кити оттук. Всяка клетка от съществото ми жадуваше да я държа под крилото си, да се грижа за нея, макар да знаех, че тя може да се справи и сама, но въпреки това исках да я изведа от това зловещо място. По дяволите, щях дори да я увия във фолио с въздушни мехурчета, ако това не беше прекалено неудобно, но имах ужасния навик да пукам проклетите неща, докато не остане нито едно.

Исках да я измъкна, но не можех. Как да потеглим без Ди? Трябваше да я изтръгнем от влиянието, което луксианците имаха над нея, но никой от нас не знаеше къде е вълшебният ключ. А и къде щяхме да избягаме с Кити? Какво бъдеще очакваше Доусън, Бетани и… тяхното дете?

Нямах отговор.

След като казах на Доусън за проблемите на Бет, тъмни сенки се появиха под очите му и се питах дали не трябваше да си мълча по въпроса.

Прегърнах брат си, гледахме се в очите, страх и безпокойство стягаха гърдите ми. Откакто научих, че ще доведат Кити в къщата, нямах покой. Знаех, че и Доусън се чувства така.

Той се отдръпна и потрепери.

— Няма да мога да чакам дълго.

Ясно, скоро щеше да хукне към Бет със или без сестра ни.

— Знам. — Истинска болка прониза гърдите ми при мисълта да зарежем Ди на тези същества, с които не исках да имам нищо общо.

Доусън кимна.

— Гадна работа.

— Ще останеш ли тук за малко, докато намеря някакви дрехи? — попитах.

— Разбира се.

Оставих Доусън пред вратата и влязох в съседната стая, откъдето Ди задигаше дрехи за себе си. В стаята цареше бъркотия. Леглото бе счупено. Шкафовете бяха съборени, а съдържанието им се въргаляше по пода. Влязох в гардеробната. Затърсих нещо, което би станало на Кити, и установих, че изборът не е голям. Жената на кмета явно е била дребничка. Ако се съдеше по размера и кройката на роклите й, надали някога бе изяла двоен чийзбургер.

Извадих една красива синя рокля с цепка до хълбока и си представих Кити в нея.

А сетне и без нея.

Представата ми подейства като удар в стомаха.

Отлично. Сега цяла сутрин щях да се разхождам с издут панталон. Само това ми липсваше.

Накрая намерих чифт бели панталони, които щяха да й станат, и черен пуловер с къси ръкави. Взех и чифт обувки с равни подметки нейния номер. Събрах всичко, върнах се в стаята и случайно хвърлих поглед към нощното шкафче до леглото.

Застинах на място.

Чекмеджетата бяха извадени. В едно от тях имаше какви ли не играчки за възрастни. Брей, кметът и съпругата му са си падали по лудориите в леглото. В най-горното чекмедже имаше други… интересни неща. А сред тях и черна кутия, пълна със запечатани презервативи.

Не че беше необходимо, но…

Грабнах една шепа и ги мушнах в задния джоб.

Най-добре човек да е подготвен.

Усмихнах се на себе си и хукнах към Доусън, който ме чакаше пред вратата.

— Защо си се ухилил така? — попита ме той.

— А, нищо особено.

Доусън ме стрелна с поглед — не ми вярваше.

— Имаш ли нужда от друго? — Поклатих глава и той понечи да тръгне, но спря. — Роланд иска да присъстваш на конференцията днес.

Кимнах с ръка върху дръжката на вратата.

— И Кити също.

Доусън се намръщи.

— Трябва да сме подготвени за всичко — рекох аз. Той си пое дълбоко дъх, кимна и аз го проследих с поглед, докато се отдалечаваше по коридора. Вмъкнах се тихо в стаята и се изненадах, като видях, че Кити седи в леглото. Косата й беше изсъхнала и падаше на вълни по раменете й.

— Всичко наред ли е? — Тя потърка очите си.

— Да. Намерих ти дрехи. — Стоях и я гледах втренчено. Тя отпусна ръце, отметна завивките и се изправи. Сърцето ми затуптя.

Понякога, без да искам, се унасях в мисли; знаех, че тя ми принадлежи и аз й принадлежа. Сега се случи същото.

Подадох й дрехите.

— За теб са — добавих като кръгъл идиот.

Тя пое дрехите и на лицето й се появи уморена усмивка.