Дженнифер Арментраут - Отпор

Последва миг мълчание, след което Роланд се разсмя.

Не очаквах такава реакция.

— Сладка си — каза ми накрая.

Боже.

Той отново се засмя.

— Седиш тук — свита и дребничка, но само преди часове си издрала Сади до кръв.

Сади се намуси, а лицето й обещаваше възмездие. Стиснах ръце в скута си; искаше ми се да изкрещя дай го насам, да се хвърля отгоре й и да я стисна за тънкия врат.

— Ти призова Извора с лекота, но ето че сега седиш срещу мен беззащитна — продължи той. Облегна се назад и изпъна крака, прасецът му се опря в моя.

Застинах.

Усмивка се разля по лицето му.

— Просто ти обръщам внимание на това.

Лимузината уцели дупка, люшна се и ме запрати в мълчаливия луксианец. Чувствах се като мишка, дебната от котка. Голяма, гладна котка. Сърцето се блъскаше в гърдите ми. Май избързах с речта по случай връчването на „Оскар“.

— Разбрах.

— Искам да науча повече за основата, дето те придружаваше в магазина — нареди Роланд. — Кой е той?

Не отговорих.

Той поклати глава и хвърли поглед на луксианеца до мен. Преди да успея да си поема дъх, той ме хвана за гърлото, пръстите му се впиха в кожата ми и въздухът ми секна. Обзе ме паника, очите ми щяха да изскочат от орбитите.

Роланд се приведе напред и хвана коленете ми.

— Искам разговорът ни да мине лесно, без усложнения. Трябва само да отговаряш на въпросите ми.

Забих нокти в ръката на луксианеца, но той започна да се трансформира и силната топлина изгори кожата ми, а светлината ме заслепи.

— Ако искаш Деймън да живее, по-добре се погрижи за собствения си живот — рече той безгрижно, сякаш обсъждахме какво ще ядем на вечеря. — Ясен ли съм?

Кимнах, доколкото можах.

Луксианецът ме пусна, а светлината му постепенно угасна. Облегна се назад и оправи ръкавите си. Роланд стоеше все така приведен напред, стиснал коленете ми. Заля ме вълна на отвращение.

— Кой е той?

Ненавиждах се за онова, което се канех да сторя, но трябваше да мисля и за Деймън. И макар че го предпазвах от смърт, спасявайки собствената си кожа, аз си давах ясна сметка, че хвърлях Арчър и бог знае още кого в лапите на врага.

— Казва се Арчър. Не знам фамилното му име, нито дали изобщо има такова. — Настръхнах.

— А как се свърза с него? — попита Роланд и се отпусна назад. Сади се настани до мен и когато понечи да ме докосне, изтръпнах от ужас.

— Не ни лъжи, Кейти. — Тя се наведе и се доближи на милиметри от мен. — Ние знаем повече, отколкото мислиш.

— Защото ти си била тук през цялото време, нали?

Тя се засмя тихо.

— Ех, че си проницателна. — Едва не проби панталона ми с острите си нокти. — Хайде, не се притеснявай.

Въздъхнах.

— Срещнах го в Дедал.

— Какво е това? — попита Роланд.

Колкото и да ми се щеше да се отдръпна от Сади, останах неподвижно на мястото си.

— Това са хора от правителството, които работят по асимилирането на луксианците. Наблюдават ги, следят ги…

— Контролират ги?

— Донякъде. — Поех рязко въздух, а Сади изпъна ръка зад мен и почти се допря до мен. — Правеха експерименти. — Докато разказвах за Дедал, едва потиснах порива си да забия нокти в лицето й.

Роланд ме слушаше, а лимузината вървеше.

— Благодаря за съдействието, Кейти. Ако ни беше излъгала, щях да се разочаровам. Много.

— И бездруго щяхме да узнаем — заяви Сади. — Нали разбираш, ние знаем за техните оръжия и за оникса. Те все още могат да ни навредят, но поне ще се подготвим навреме.

Погледнах Сади, после Роланд. Той разпъна ръце на облегалката и се разположи удобно.

— Имахме помощници тук. Сигурен съм, че вече си наясно с това.

Лошо предчувствие стегна гърдите ми.

— Някой като нея?

Настръхнах от гърления й смях.

Да, някой като мен. Като твоя Арчър. Да видим за кого още не си ни казала.

Издишах.

Роланд цъкна тихо с език.

— Да не би да криеш нещо от нас, Кейти?

— Крие. — Сади прокара пръст по ръката ми. От милувката й направо се смразих. — Името му е Люк, струва ми се.

О, боже.

— Но това не е всичко. — Сади погледна Роланд.

— Разбира се, че не е — ухили се той.

Сади плъзна ръка по лицето ми.

— Да не забравяме Бет… и бебето.

— Олеле — измърмори Роланд.

Направо се втрещих, мозъкът ми отказваше да работи. Той затупка с пръсти по облегалката.

— Нима смяташ, че идваме тук без покана? В края на краищата хората със своя интелект и напредничавост, едва ли сами ще провокират собствената си гибел?

— Помисли си само — да кръстиш серума на Прометей. — Дъхът на Сади облъхна лицето ми. — А това е сбъдване на най-съкровените мечти. Защото според древногръцката митология, Прометей не се покорил на боговете и дал на смъртните огъня. Но бил наказан за своята находчивост.