Дженнифер Арментраут - Отпор

— Ти как мислиш?

— Мисля, че ти харесва много.

Дълбока въздишка надигна гърдите й.

— Нямаме никакво предпазно средство, а аз едва не припаднах, като научих, че Бет е бременна. Май ще имаме нужда.

— Аз намерих. — Грабнах джинсите си и извадих един запечатан презерватив. И колкото и да е странно, щом я погледнах — да чака мен в леглото, едва успях да си спомня как се слага.

Щеше да бъде неловко.

— Боже! — възкликна тя и отпусна глава назад. Престорено раздразнение, но затова пък изглеждаше като богиня. — Май умееш да ги намираш тези неща. Говоря сериозно. Щом се появиш, валят от небето.

Намигнах й и разкъсах със зъби опаковката.

— Притежавам най-важните умения. Кити.

Тя се усмихна; премреженият й, омаен поглед ме доведе до ръба. Легнах върху нея, усетих прелестите й, на които щях специално да се посветя. Понечих да кажа нещо неприлично, мръснишко, но така и не успях.

Кити обхвана лицето ми, притегли ме надолу и ме дари с целувка, която ме опустоши по възхитителен начин. Чудех се как една-единствена нейна дума, поглед, докосване или нежна целувка можеха да ме сринат.

Оттук насетне не си казахме нищо, дори не мислехме. Устата ми бе навсякъде по нея. Ръцете ни се движеха безспир. Разбрах, че е готова, целунахме се и избухнах. Телата ни се движеха в синхрон, ръцете ни бяха сплетени здраво. Надигнах се и се взрях в сивите й очи, изпъстрени с бяла светлина.

За кой ли път се влюбих отново.

Светлината на зората заигра по стените, а сърцата ни биеха в един и същи ритъм. Тя обви краката си около мен, притисна ме, а аз погълнах с целувка вика й, по гърба ми се разля топлина.

Измина време, притисках я до себе си, обгръщайки я плътно с тялото си, и най-сетне затворих очи. И въпреки кошмара, който се вихреше около нас, намерих покой.

Стисках устни, докато луксианецът, който миналата нощ се появи в банята, за да нагледа Деймън, ме отведе от колата, в която се качиха Деймън, Доусън и Ди.

Полицията бе направила кордон около колоната автомобили — беше нормално по време на война или извънземно нашествие. Ала всеки офицер, който не носеше слънчеви очила, бе с очи на луксианец.

Разбира се.

Когато усетих, че луксианецът ме води към черната лимузина с тъмни стъкла, стомахът ми се сви на топка. Осмелих се да хвърля бърз поглед към автомобилите и видях, че Деймън е спрял до един хамър. Изразът на лицето му ми подсказа, че е на път да зареже театъра и да смени колите, а това щеше да свърши зле, много зле.

Поклатих леко глава, сетне забързах към отворената врата на лимузината. Луксианецът грубо ме блъсна и аз почти се проснах на кожената седалка. Той седна до мен.

Отсреща седяха Роланд и кучката Сади. Тя изглеждаше безупречно. Проклети да са луксианците и тяхното умение да лекуват. Щях да се радвам да видя белезите по лицето й вместо тази захаросана усмивка, с която ме гледаше.

Затвориха вратите и аз се почувствах като в ковчег.

Роланд бе сложил крака един върху друг; в тъмносиния си костюм приличаше на безукорен политик. Сади носеше костюм с пола на тънко райе, косата й бе прибрана прилежно на кок. Двамата изглеждаха съвършени по един зловещ, изкуствен начин.

Дланите ми се изпотиха. Погледнах през прозореца и се замислих колко време ще ми трябва да призова Извора и да счупя прозореца, ако се наложи бързо да побягна.

— Сигурно се питаш защо си в нашата кола — изрече Роланд.

Преместих поглед и срещнах поразителните му лазурносини очи. В студения му взор нямаше и капчица човечност.

— Позна.

Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Любопитен съм да науча повече за твоя вид, Кейти Шуорц, за теб и Деймън. Той е много привързан към теб. А ти какво изпитваш към него?

Лимузината потегли. Реших, че е най-добре да казвам истината. Нито аз, нито Деймън знаехме с каква информация разполага за нас, какво по небрежност бяха споделили с него Ди или брат му.

— Чувствам се здраво свързана с него — отвърнах, спомняйки си сутринта. И това беше самата истина.

— Но си се сбила с него снощи. — Роланд кимна към смълчания луксианец до мен. — Защо?

— Не ми хареса начина, по който се отнесе с мен в кабинета. — Това също беше истина.

— Ти го обичаш — добави Сади. В нейната уста думата „обичаш“ прозвуча отвратително.

Поех дълбоко дъх и кимнах:

— Да, обичам го.

— А смяташ ли, че той те обича? — Роланд оправи вратовръзката си.

— Смятах, но… — В очите ми се появиха сълзи — не беше трудно да ги предизвикам, спомняйки си поведението на Деймън, преди да ми обясни какво точно се случва. Все още ме пробождаше като жилото на стършел. — Но вече не съм толкова сигурна. Нещата, които той изрече… поведението му след това. — Потреперих за повече убедителност. Трябваше да ми връчат „Оскар“. — Вече в нищо не съм сигурна.