Дженнифер Арментраут - Отпор

Ди седеше отпред до луксианец, носеше костюм с панталон — същинска мини Сади. Боже, излизах от кожата си, като я гледах. Още много неща не ми харесваха и ми идеше да й размажа физиономията.

Май бях в настроение да раздавам юмруци.

След блаженството, което изживях сутринта с Кити, сега всичко ми се струваше ужасно объркано. Сякаш векове бяха минали от времето, което прекарах с нея. Някакво странно отчаяние обагряше мислите ми и не можех да се отърся от него. Припомнях си устните й, но сякаш усещането завинаги бе останало в миналото.

Брат ми ме изгледа настоятелно, сетне се обърна към прозореца. Беше напрегнат като тетива на лък.

Кметът живееше далеч от града и ни оставаха още десетина километра, докато пристигнем. Идеше ми да кажа на мъжа зад волана да настъпи газта.

Неочаквано полицейската кола пред нас наби спирачки, хамърът я последва и аз залитнах напред. Подпрях се на предната седалка и тихо изругах.

— Какво става? — попита смръщено Ди. — Не би трябвало да спираме.

Без никакво предупреждение един седан отпред сви вдясно и гледката, която се откри, накара сърцето ми да спре на мига. Ужасът се загнезди в стомаха ми.

Лимузината, в която пътуваше Кити, кривна в дясното платно и се обърна настрани. Помете един полицейски мотор, завъртя се и препречи пътя на друг. Мотористът не успя да се трансформира навреме и се удари в предното стъкло на седана. Лимузината полетя във въздуха и след няколко метра се приземи на покрива си. Металът изхрущя.

— Спри колата! — изкрещя Доусън.

Аз вече посягах към вратата, когато хамърът поднесе и спря. Отворих я широко, без да помисля как ли изглежда всичко това в очите на луксианците, които се изсипваха от другите автомобили. Пукната пара не давах.

Блъснах един униформен и се затичах към разбитата лимузина. Фактът, че все още дишах, ми подсказваше, че Кити е жива, но това нищо не означаваше. Можеше да е сериозно ранена; тази мисъл бе достатъчна, за да загубя самообладание.

Доусън и Ди ме следваха по петите. Заобиколих разкъсаното, присветващо тяло на луксианеца, който караше мотора.

Ярка бяла светлина блесна от вътрешността на лимузината.

Рязко спрях.

Задната врата мощно изхвърча, прелетя над пътя с такава сила, че разкъса един луксианец в полицейска униформа. И ненадейно на мястото на единия се появиха двама не съвсем завършени луксианци.

— Свещени половинки — измърмори Доусън.

Едва-що думите бяха излезли от устата на брат ми и едно тяло в синьо, червено и бяло последва вратата, мина през пътя и се заби в един бор. Старото дърво се разклати. По земята се посипаха бодлички, а размазаното същество се сгромоляса по лице в пръстта.

Сади.

Погледнах към лимузината и в същия миг една малка, деликатна длан се подпря на асфалта, последва я цялата ръка и къс ръкав на черен пуловер.

Кити се измъкна от отвора, където бе вратата. Изправи се и отметна дългата си коса от лицето си. От устата й се стичаше струйка кръв, десният крачол на панталоните й бе скъсан на бедрото и оцветен в червено.

Тръгнах към нея. Две думи ме спряха.

Тя ме погледна, пое си дъх, а от двете й ръце извираше могъща бяла светлина, обагрена в червено.

— Те знаят.

Осъзнахме какво ни казва. Двамата с Доусън се разтресохме. Той изруга. Ди изкрещя, а в същия миг аз се освободих от човешкото си тяло както се сваля сако. Край на играта. Не можех да мисля за друго, освен как да измъкна хората, които обичах.

Завъртях се и излях мощта на Извора върху шофьора, преди да успее да покаже специалните си умения на луксианец.

Не е лесно да убиваш някого от собствения си вид. Приличаме на неизтощими батерии. И да паднем — ставаме и продължаваме да се бием. Ударът трябваше да е пагубен за системата. Нещо като със зомбитата — Кити щеше да одобри сравнението — единият начин беше да им откъснеш главата. Другият — да ги уцелиш в сърцето. Една мълния от Извора невинаги вършеше работа.

Шофьорът се препъна и отстъпи назад, опитвайки да избегне фаталния удар, но аз отново го уцелих, а после още веднъж точно над гърдите.

Многократните удари от Извора даваха резултат.

Над шофьора припламна бяла светлина, запулсира по мрежата от вени, а сетне светлината угасна и той падна като хартиен чувал, духнат от вятъра.

Доусън се спусна след един луксианец в полицейска униформа, давайки воля на дълго таения си гняв. Кити отново гледаше към лимузината и вдигнала ръце във въздуха, обърна смачканата кола отново върху гумите.