Дженнифер Арментраут - Отпор

Деймън никога не бе навлизал в такива подробности. Опитах се да си представя как трите извънземни деца асимилират човек в продължение на няколко месеца. Как, за бога, Дедал са накарали някого доброволно да участва в това начинание?

— Значи тези луксианци правят същото като вас, но много бързо?

Той кимна.

— Те правят точно онова, на което ни учеха. — Той се наведе и ме целуна. — Много странно. Те знаят прекалено много за същества, които не са били тук, но има и куп неща, които не знаят. Някой или нещо е работило за тях оттук.

— Сади?

Той повдигна вежди.

— Нямах предвид само нея, но не си ли забелязал? Тя не се движи и не говори като останалите луксианци — обясних аз. — Държи се по-скоро като човек. Мисля, че е живяла тук.

Лицето на Деймън помръкна.

— Не съм забелязал, но се старая да стоя настрани от нея. Доста е докачлива.

У мен пламна гняв.

— Никак не я харесвам.

— Знам. — Той ме целуна по бузата и нежно ме премести на леглото. Станах, но се олюлях и Деймън ме изгледа загрижено. — Трябва да си починеш. Остават няколко часа до изгрев-слънце и до началото на пресконференцията.

Скръстих ръце над кърпата.

— Той защо иска и ние да присъстваме?

— Не знам, нямам обяснение. Роланд казва, че не може да ме разгадае, но и аз не мога да го разгадая. — Деймън се пресегна зад гърба си и взе една дълга риза. — Успях да намеря само това, ще ти послужи вместо пижама.

Ризата беше мъжка и аз се постарах да не мисля откъде се е взела. Взех я и я навлякох през главата си. Свалих кърпата, а ризата стигна почти до коленете ми.

— Ще остана при теб. — Той стана и хвърли поглед към вратата. — Мисля, че няма да събудя подозрения.

Естествено, след като всички смятаха, че с Деймън се скъсваме от чукане. Страните ми пламнаха, при все че беше глупаво да се чувствам неудобно, но ми се струваше, че луксианците гледат на мен само като на негова собственост.

Тази мисъл ме накара да се почувствам зле в собствената си кожа и ми се повдигна. Деймън отиде да провери вратата и прозорците, макар и двамата да знаехме, че е безсмислено да ги залоства. Сетне изключи телевизора и след миг леглото зад мен хлътна под тежестта му. Уви ръка около кръста ми и ме притегли до себе си. Приглади косата ми зад ухото, дъхът му затопли слепоочието ми. Докосна леко кожата ми с устни и аз затворих очи.

— Изпадали сме и в по-лошо положение — прошепна ми. — Ще се измъкнем на всяка цена.

Но дали наистина беше така? Когато хората на Дедал бяха по петите ни, поне знаехме, че ни искат живи. Живи, за да вършим ужасни неща, но това все пак беше по-добре. Колкото до луксианците, дълбоко в себе си бях убедена, че пет пари не дават дали ще осъмнем живи утре.

Деймън също знаеше това.

— Трябва да се измъкнем оттук. — Загледах се в тъмнината. — Утре, когато ни изведат от къщата, ще имаме идеална възможност да го сторим.

Деймън не отвърна и след минута-две аз стиснах очи. Утре беше единственият ни шанс да се измъкнем, но на пътя ни имаше огромна пречка, едно същество, което щеше да направи бягството ни невъзможно.

И това беше Ди.

Доусън стоеше като на тръни, както аз се чувствах, докато дебнех пред стаята, в която спеше Кити. Не се изненадах, че е дошъл при мен в ранните часове на утрото, когато повечето луксианци спяха, спокойни, че никой няма да им навреди.

Открай време хората ме смятаха за арогантен, но, ей богу, тези луксианци от нищо не се бояха.

Още първата сутрин с Доусън обсъдихме как да ги елиминираме, докато спят, щом разбрахме, че те напълно изключват нощем, но трябваше да сме нащрек. Нямаше проблем да премахнем неколцина, но в къщата имаше двайсетина луксианци, а освен това щяхме да рискуваме не само собствения си живот.

— Как е тя? — тихо попита Доусън и посочи вратата.

— Най-сетне заспа. — Облегнах се на стената, като държах под око дъното на коридора. На този етаж не спеше никой, даже и Ди, но все пак бях готов да реагирам.

— Съжалявам. Тя разбира защо, нали? — Доусън прокара ръка през косата си и лицето му помръкна. — Аз й дължа всичко и…

— Разбира. — Въздъхнах. — А знаеш ли защо е отишла с Арчър в супермаркета? За да купят разни неща за Бет.

Кръвта се оттегли от лицето му.

— Бет е повръщала, чувствала се е зле и не знам дали това е нормално или не. — Спомних си онези дяволски деца в Зона 51, но моментът не беше подходящ да питам Доусън дали знае за тях и да го плаша допълнително. — И Кити не знае.

Той стисна очи и изпъшка.