Дженнифер Арментраут - Отпор

— Знам. — Той ме целуна нежно. — Макар че не бих искал да преживяваш точно това. — Устните му следваха овала на лицето ми, пораждайки трепет у мен. — Ще се измъкнем оттук, но няма да тръгна без Ди.

Кимнах. Не очаквах да я остави, при все че тя се бе превърнала в бясна кучка, готова да ме убие.

— Първо трябва да разбера какво се канят да правят — добави той. — Намислили са нещо голямо.

— Явно. — Усмихнах се едва. — Нахлуха тук и в известен смисъл това ги издаде.

— Точно така, умнице — отвърна и захапа леко ухото ми. Цялата потреперих. Ахнах, а той се изсмя дяволито — впрочем съвсем неуместно в тази ситуация.

— Само ти си способен да се смееш така, когато злото чука на вратата.

Присви устни и плъзна поглед към устата ми, после по-надолу.

— Седиш в скута ми само по джинси и сутиен — хубав сутиен, — след като си сритала задника на друга жена. Това е възбуждащо. Наистина е възбуждащо.

Руменината се разля чак до гърдите ми, защото видях, че той наистина е възбуден.

— Много си смешен.

— А ти си красива.

— Мириша — измърморих. Деймън се разсмя дрезгаво.

— Ще ти помогна да поправим това. Не се шегувам, наистина мога да ти бъда полезен.

— Сериозно ли говориш?

— Хей, би трябвало да ме вълнува само секса. — Той замълча и аз се втренчих в него. — Добре де, не е задължително. Но с теб се чувствам така почти през цялото време. — Той погали голите ми ръце; усещах как кожата ми настръхва.

Отметнах глава назад.

— Та значи освен уравнението, в което ако аз умра, умираш и ти, луксианците си мислят, че искаш да ме притежаваш, защото просто обичаш да…

— Да правя животински секс с теб? — попита той.

Нацупих се.

— Нещо такова. — Изричайки това, леко докосна с устни моите и сплете ръце на кръста ми. — Макар след всичко, което се случи в кабинета, едва ли ще повярват, че ще си съгласна.

— Точно сега няма да се съглася!

Той повдигна вежди.

— На бас, че мога да променя решението ти.

— Деймън. — Сложих ръце на раменете му. — Мисля, че трябва да мислим за други неща. — А те бяха толкова много. — Те знаят ли за Бет и за…?

— Не знаят нито за нея, нито за Люк. И не бива да узнават. — Ръцете му се плъзнаха към гърба ми нагоре към презрамката на сутиена.

— Но знаят какъв е Арчър. — Прехапах устни, щом той пъхна пръсти под презрамката. — Бет е бременна.

Той сведе глава към голото ми рамо.

— Знам.

Зяпнах от изненада.

— Какво? — Той не отговори, твърде зает да се любува на рамото ми. — Мили боже! — Хванах го за косата и повдигнах главата му. — И не си ми казал?

Той ме дари с изпепеляваща целувка, която ме накара да забравя какво обсъждахме и къде се намирахме. Целувките му имаха магическа сила.

— Нямах възможност да ти кажа. — Той мушна малкия си пръст под презрамката и леко я измести настрани. — Помниш, нали? Нашествието е повсеместно.

— Да. Нашествието. — Притворих очи, докато докосваше с устни рамото ми. Стомахът ми се сви на топка. — Бет не е добре. Не знам дали е нормално. Точно… точно затова отидохме до супермаркета. За да й купим необходимото.

— Арчър не биваше да те пуска навън. — Внезапно Деймън вдигна глава и се ослуша. Зениците му светнаха като диаманти. — Някой идва.

Застинах в ръцете му, сърцето ми заседна в гърлото.

Той се обърна към мен. Обхвана лицето ми с дланите си, целуна ме още веднъж и подразни сетивата ми с такава бързина и ярост, че когато се отдели от мен, изхлипах.

— Дръж се така, сякаш си ми ядосана. Удари ме.

Вгледах се изумена в него — още не можех да се опомня след последната му целувка.

— Моля?

Изведнъж се озовах по гръб, опасно близо до счупените стъкла. Деймън се надвеси над мен, хвана ме за китките, притисна ги в пода и мушна крак между моите. Гърдите ми се свиха.

— Какво, за…?

Той се наведе до ухото ми и прошепна:

— Представи си, че съм Сади.

Ако наистина си представех, че е тя, ще трябваше да го убия.

Присвих очи. Вратата на банята се отвори и един луксианец — онзи, мълчаливият, застана на прага. Лицето ми пламна — отчасти защото бях разсъблечена, отчасти заради начина, по който изглеждахме в този момент.

— Всичко наред ли е тук? — попита мъжът по странен, мелодичен начин.

— Реших да се усамотя с нея — отвърна Деймън, а на мен дъхът ми секна от промяната в гласа му. Отново говореше пренебрежително и самодоволно, нещо, което ме вбесяваше и у мен напираше желание да го сритам в топките.

Над главата на Деймън видях как луксианецът поклати глава.