Дженнифер Арментраут - Отпор

— Така ли? — Деймън сви ръце конвулсивно. — Помниш ли какво ти казах преди малко? Още важи.

— Нима? — Куинси се поколеба, а сетне сложи ръка над гърдите ми — както правеха луксианците в супермаркета. Ниско боботене отекна зад гърба ми, но не бях сигурна дали идва от Деймън, или от собственото ми неудържимо треперене. Луксианецът събра вежди съсредоточено, после хвърли поглед към Роланд.

— Нищо не става — рече. — Не мога да усетя нейната ДНК.

Дъхът ми спря — сега разбрах. Боже, та нали видях какво се случваше с хората, чиято ДНК бяха асимилирали светкавично. За малко не ме уби! А Деймън — в този миг умирах да го сритам в слабините. Гневът се разгоря в мен, опитах да се отскубна, защото нямах пространство да замахна, но той ме стисна по-здраво. В очите ми напираха сълзи.

— Става интересно — отбеляза Роланд. — Какво още можете да правите вие двамата? Знаем, че ако единият умре, ще умре и другият. Вижда се, че тя има достъп до Извора. Но има ли друго?

— Тя не боледува. Точно като нас. — Деймън говореше кратко, по същество. — Освен това е бърза и силна.

Поех си дъх и усетих как около сърцето ми се увиват ужасните пипала на предателството.

— Забележително. — Роланд запляска с ръце, сякаш му бяхме изиграли „Лебедово езеро“.

— И това ли е всичко? — попита Сади, която изобщо не бе впечатлена.

— Да — отвърна Деймън, а аз отново се облещих, но бързо придадох безизразно изражение на лицето си. Затаих дъх, но Ди не се обади. И двамата излъгаха безочливо. Защото имаше и друго. Когато Деймън влизаше в истинския си образ, двамата общувахме чрез телепатия. Не знаех какво да мисля за лъжата им, но дълбоко в гърдите ми пламна искрица надежда. Погледнах Ди, но тя се взираше в стената, сякаш там се случваше нещо интересно.

Какво всъщност ставаше тук? Имаше и още…

Мислите ми се разпиляха, в главата ми лумна огън — Куинси, който се взираше в Деймън, бе плъзнал ръка по гърдите ми. Това ме потресе, обзе ме неистов гняв и отвращение. Всяка частица от мен пулсираше.

Изведнъж усетих как се плъзгам по пода и се тръшвам в празно кожено кресло. Сепнах се и погледнах през разрешената си коса, която закриваше лицето ми.

Двамата луксианци бяха впили поглед един в друг, а Ди се обърна и погледна към брат си. Стаята бе притихнала дотолкова, че и муха да кацнеше, щеше да се чуе.

И тогава Деймън избухна като бомба.

Гневът имаше вкус на кръв и ми пречеше да мисля ясно. Много неща можех да понеса, много неща можех да изтърпя, и то още дълго време. Но докосването му мина всякакви граници, разби на пух и прах търпението ми.

Преминах в истинския си образ и мигновено усетих обстрела на останалите от расата ми — техните нужди и желания се надигнаха в ожесточен циклон, но яростта ми ги заглуши. Сграбчих Куинси миг преди да се трансформира, запратих го в отсрещната стена, но този път с много повече сила, отколкото когато го сварих в стаята й.

Тяло, кажи „здравей“ на стената.

Той се блъсна в нея и от удара мазилката се пропука. Във въздуха се вдигна облак бял прах. Куинси се плъзна надолу по стената. Смешна работа, но луксианците все още не си бяха дали сметка колко уязвими са в човешките си тела.

Хвърлих се отгоре му, преди да падне на пода.

Забих юмрук в челюстта му, наслаждавайки се на пукането, което се чу, когато главата му отхвръкна назад. Но още не бях свършил. Вдигнах го и буквално го проврях през стената, чак до подпорните греди.

Тогава го пуснах.

Куинси се свлече на пода, присветваше като стъпкана светулка. От тила му потече синя течност и докато се взирах в него и размишлявах дали да не го изхвърля през прозореца, осъзнах, че в стаята е тихо.

Зарязах Куинси или онова, което беше останало от него, излязох от истинското си тяло и се обърнах. Може би малко прекалих, но нямаше какво да се направи.

— А, така… — вирна вежди Роланд.

Гърдите ми се вдигнаха рязко, хвърлих бърз поглед към него, сетне се обърнах към нея. Тя се взираше в мен, стиснала с ръце облегалката на едно кресло, а сивите й очи изглеждаха големи и кръгли върху пребледнялото й лице.

Срещнах погледа й и по изумлението й разбрах, че не може да си обясни случилото се. Объркването, ужасната болка и гневът, които струяха от мен, насищаха въздуха, задушаваха ме.

Не след дълго дойдох на себе си. Задишах по-спокойно и с усилие на волята отново се обърнах към Роланд. Гледаше ме с любопитство.

— Предупредих го преди малко да не я пипа с пръст и му обещах, че ако го стори, ще го убия. Аз не съм лъжец.