Дженнифер Арментраут - Отпор

Мускулът под окото ми потрепна отново.

— Беше права преди малко.

— А? — свъси вежди тя.

Опитах да се усмихна.

— Мисля с друга глава.

— Пфу! — набърчи тя носле. — Хич не ми и трябва да знам повече. Чао.

Смигнах й, обърнах се на пети и излязох от помещението. Доусън го нямаше в преддверието и мисълта, че не знам къде е отишъл и с какво се е заел, никак не ми хареса. Нищо добро нямаше да излезе от това, но не можех да си блъскам главата и над този проблем плюс онова, което ме очакваше на горния етаж.

Доусън я бе докарал тук, а не аз. Не бях с него и когато я отнесе горе, но и без да питам, знаех къде се намира. Третият етаж. Последната стая вдясно.

Стълбището беше украсено с фотографии на истинския кмет Роланд Слоун и семейството му — съпругата му, красива блондинка, и две деца под десет години. Когато пристигнахме, не видях нито съпругата, нито децата. Рамката на последната снимка на площадката на втория етаж бе повредена и изцапана с кръв.

Продължих да се изкачвам.

Крачех по-бързо, отколкото ми се искаше, но горните етажи бяха пусти. Когато тръгнах по широкия коридор, на чиито зелени стени бяха окачени картини на езерото край града, брътвежът и жуженето постихнаха и сякаш отново останах сам. Почти.

Прокарах ръка през косата си и въздъхнах, но щом зърнах последната врата, тихо изругах.

Вратата беше леко открехната.

Ди ли я беше зарязала така? Възможно. Приближих вратата. Сърцето ми биеше до пръсване, когато я побутнах. Необичайно ярка светлина се разля по коридора.

Приведен над леглото й, над нея се беше надвесил един луксианец и изцяло я закриваше с тялото си.

Всички мисли се изпариха от главата ми.

Луксианецът усети присъствието ми и се изправи. Хвърлих се като разярена кобра в атака. Той се обърна и светкавично прие човешкия си образ на млад мъж. Мисля, че се подвизаваше под името Куинси. Не че ме интересуваше името му.

— Не бива…

Стоварих юмрук под ребрата му и той се преви на две. Хванах го за раменете, преди да се стовари на леглото, и го запратих встрани. Куинси се блъсна в стената и от удара картините се разтракаха. Сините му очи светнаха в бяло, но аз се метнах напред, ударих го отново и той полетя към стената.

— Какво търсиш тук? — заврях лицето си в неговото.

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— Казвай, ако не искаш да дера кожата ти парче по парче — отвърнах аз и сграбчих ризата му.

— Не ме е страх от теб — засмя се той.

Гневът се развихри в мен, примесен с отчаяние и куп други чувства. Исках да си го изкарам на този кретен.

— А би трябвало. Ако още веднъж се вмъкнеш в стаята й, ако дори само я погледнеш или изречеш името й, ще те убия.

— Защо? — Погледна някъде над рамото ми, после — към леглото. Хванах го за брадичката и го заставих да ме погледне в очите. Тялото му затрептя със светлина. — Защитаваш я, така ли? Усещам, че тя не е човек, но не е и една от нас.

— Това няма значение. — Костите на брадичката му изхрущяха, но той се измъкна от хватката ми. Засмя се, отметна глава назад и я опря в стената.

— Доста време си прекарал сред хората. Това е то — приличаш повече на тях. Нима мислиш, че съм сляп? Че и другите не са го забелязали?

Усмихнах се хладно.

— Много глупаво от твоя страна, ако смяташ, че това би ми попречило да те убия. Да не си припарил до нея или до семейството ми.

Куинси преглътна и срещна погледа ми. Каквото и да прочете там, то го накара да отстъпи. Усмихнах се и бялото сияние в очите му угасна.

— Ще кажа на Роланд — скръцна той със зъби.

Пуснах го и го потупах по бузата.

— Кажи му.

Куинси се поколеба за миг, сетне прекоси стаята и излезе, без да поглежда назад. Братлето си бе научило урока. Махнах му и той бавно затвори вратата. Щракването на ключалката отекна гръмовно в главата ми. В къща, пълна с луксианци, беше безпредметно да заключвам вратата, но точно така би постъпил един човек .

Затворих очи и потърках лице. Изведнъж се почувствах страшно уморен. Хрумването ми да дойда тук не беше блестящо, но нямах избор. От мига, в който прекрачих прага на къщата, тази стая ме привличаше със същата сила, с която ме примамваше и собствената ми раса.

Не можех да произнасям името й дори и наум.

Стараех се да не мисля за нищо, но щом се обърнах към леглото, сякаш получих юмручен удар в стомаха. Не можех да помръдна, нито да си поема дъх. Стоях там като вцепенен. Два дни не я бях виждал, а ми се струваше, че е изминал век.