Дженнифер Арментраут - Отпор

Пълните устни се извиха лекичко нагоре.

Това беше Доусън.

По-висок с около глава и половина, Доусън впи погледа си в мен. Стори ми се, че в очите му долових сянка на угризение, но… гладна кокошка просо сънува. От зениците му се изля светлина, обгърна орбитите му, очите му побеляха. Статичното електричество пробяга по бузите му и образува малки стрели.

Лумна ярка светлина, гореща вълна страховито ме вдигна от земята, а след това всичко изчезна.

Несекващият поток от слова на родната ми реч, ведно с още дузина човешки езици ми причини силно, пулсиращо главоболие. Думите. Изреченията. Заплахите. Обещанията. Проклетият брътвеж на току-що пристигналите ми роднини до девето коляно в мига, в който откриваха нещо ново за тях, а това се случваше на всеки пет скапани секунди.

О! Миксер.

О! Кола!

О! Хората наистина много кървят и лесно се чупят.

Дявол ги взел, в мига, в който отвореха очи, те виждаха нещо за първи път и ако вълнението, с което си играеха с електрическите уреди и с човешката анатомия, беше малко детинско, то също така бе и отчасти слабоумно.

Новопристигналите бяха най-студените кучи синове, които бях виждал.

През последните четиридесет и осем часа буквално хиляди от моя вид бяха слезли за първи път на Земята и заедно приличахме на огромен кошер. Всички бяхме свързани, една вълна с друга, малки пчелички, които работеха за царицата.

Която и да беше тя.

Понякога връзката бе съкрушителна — нуждите, желанията и копнежите на хиляди събрани в едно, на челно място в ума на всеки луксианец. Завземай. Контролирай. Владей. Господствай. Подчинявай. Известно облекчение намирах единствено в човешкия си облик. Сякаш това заглушаваше връзката, връщаше я обратно, но не всеки път.

Вървях по полирания дървен паркет на преддверието в имението, което можеше да приюти цяла войска и пак да останат свободни стаи за гости. Щом забелязах брат си, пред очите ми пламна червена светлина. Беше се облегнал на стената до една двойна затворена врата. Беше свел глава и сбърчил вежди съсредоточено; движеше бързо пръстите си по екрана на мобилен телефон. Бях прекосил половината ярко осветена зала, в която се носеше аромат на рози и слаб метален дъх на пролята кръв, когато Доусън вдигна очи и си пое дълбоко въздух.

— Здрасти — каза той. — Ето те и теб…

Грабнах телефона от ръцете му, обърнах се и го метнах с всичка сила. Той прелетя през стаята и се разби в отсрещната стена.

— Какви ги вършиш бе, човек? — избухна Доусън и вдигна ръце. — Ах, ти кучи син! Бях стигнал шейсет и девето ниво на канди краш. Знаеш ли колко е трудно…

Замахнах и стоварих юмрук в челюстта му. Той се блъсна в стената и вдигна ръка пред лицето си. Грозно чувство на задоволство ме изпълни.

Доусън повдигна главата си и я наклони настрана.

— Боже. — Изръмжа и отпусна ръка. — Не съм я убил. Явно.

Главата ми се изпразни като купа с вода и вдишах рязко.

— Деймън, знаех какво правя. — Той хвърли поглед към вратата и сниши глас. — Нямаше какво друго да сторя.

Хвърлих се напред, сграбчих го за яката на ризата и го повдигнах. Причините не бяха достатъчно основателни.

— Никога не си използвал с мярка силата на Извора. Защо този път да е било по-различно?

Зениците на очите му засветиха в бяла светлина. Той пъхна ръцете си между моите и се измъкна.

— Нямах друг избор.

— Как ли пък не. Но все едно. — Заобиколих го и с усилие се отдалечих, за да не го запратя през стената под някой танк.

Доусън се обърна и аз усетих пронизващия му поглед на гърба си.

— Братко, трябва да се овладееш — каза той.

Спрях се пред затворената врата и хвърлих поглед през рамо. Той поклати глава.

— Аз…

— Недей — предупредих го.

Доусън затвори очи и дори когато, почти съсипан, открехнах вратата, не ги отвори.

— Колко още? — прошепна той.

Истински страх ме скова. Това беше прекалено. Знаех, че защитните му механизми са спаднали и че е бил поставен в неизгодна позиция. Не е имал друг избор.

— Не знам, защото…

Нямаше нужда да довършвам. Лицето му се проясни.

— Ди…

Очите ми срещнаха неговите, задържаха погледа му, а сетне не остана вече какво да си кажем. Обърнах се, отворих вратата и влязох в просторния кръгъл кабинет, а непрестанното жужене, което отекваше в съзнанието ми, се усили.

В стаята се бяха настанили някои от новодошлите, но онзи важният, онзи, дето ни привлече в мига, в който се появиха пред бунгалото, седеше с гръб към мен в кожено кресло и на голям плосък екран на стената гледаше кадри от центъра на Кьор Д’Алейн, предавани по местния телевизионен канал. Градът бе неузнаваем. От сградите на талази се издигаше пушек. Огънят обхващаше района на запад. По улиците цареше безпорядък. Истинска военна зона.