Дженнифер Арментраут - Отпор

Какво ставаше? Луксианецът се отдръпна от ужасено разтреперилата се жена и аз усетих как Арчър се притисна в мен. Светлината във вените взе да гасне, цветът на кожата й избледня, докато блясъкът, който обгръщаше луксианеца запулсира ритмично. След това всичко се случи за секунди — кожата на жената се съсухри, набръчка се, сякаш остаряваше с десетилетия, а в същото време луксианецът се сви, заогъва се. С посивяла кожа и неразпознаваеми черти, жената се нагъна като лист хартия и рухна на парчета, като че цялата й жизнена сила бе изсмукана от нея.

Луксианецът изтегли обратно светлината си и разкри новия си образ, който досущ приличаше на жената — същия цвят на кожата, същия малък нос. Светло кестенявата коса се спускаше над голите рамене, но очите… очите имаха неестествен, яркосин цвят и приличаха на два шлифовани сапфира, вградени в лицето. Същите очи като на Ашли и Андрю.

Асимилират ДНК. — Гласът на Арчър се понесе сред мислите ми. — И то бързо. Никога не съм виждал някой да прави такова нещо, дори не знаех, че е възможно. — В тона му се долавяше смущение, но и възхищение.

Сцената приличаше на „Нашествието на похитителите на тела“, но във версията на луксианците. Краят бе смъртоносен за хората, а подобни епизоди се разиграваха из целия супермаркет. Навсякъде по пода рухваха тела.

— Трябва да си обираме крушите. — Арчър ме стисна за ръката и ме дръпна до себе си. — На минутата.

— Не! — Опитах се да забия пети в пода. — Трябва…

— Трябва да си плюем на петите и да се омитаме оттук. — Той ме повлече след себе си покрай рафта и отново ме дръпна, така че плътно се притиснах до него. Поведе ме по пътечката, но аз се съпротивлявах.

— Можем да помогнем на хората.

— Не можем — скръцна той със зъби.

— Ти си основа — сопнах му се аз. — Бебе, родено от епруветка, за да сритва задниците на извънземните, а не да…

— Бягам? Да, точно така. Все едно дали съм основа или не, тук има десетки силни, могъщи луксианци. — Той ме бутна покрай рафтовете с паста за зъби. В ръката си още носеше кошницата с лекарствата, за които аз вече бях забравила. — Нима току-що не видя какво могат да направят луксианците?

Ударих го в корема, изблъсках го назад и се отскубнах от хватката му.

— Те избиват хора! Можем да им помогнем.

Арчър пристъпи напред, а лицето му се изкриви от ярост.

— Тук не е имало нито един луксианец, който може да усвои нечия ДНК по този начин. Тези са по-силни. Трябва да се махаме оттук, да се върнем в бунгалото, а после да…

Писък ме накара да се обърна рязко назад. От края на пътечката видях, че луксианецът, който бе приел образа на жената, сега се взираше в момиченцето, извил устни в насмешлива усмивка.

Не, за нищо на света нямаше да оставя детето. Нямах представа какво се канеше да прави луксианецът, но бях сигурна, че каквото и да е не включва изпробване на майчинските му инстинкти. Хвърлих поглед на Арчър, а той изруга под нос.

— Кейти — изръмжа и пусна кошницата. — Недей.

Твърде късно. Свих в съседната пътечка и размахвайки бързо ръце, хукнах колкото ме държаха краката към предната част на магазина. Тъкмо достигнах рафтовете с книги с меки корици и оглушителният тътен отново проехтя. Паркингът се озари от пристигането на нови луксианци, а гърмежите все така кънтяха, и пак, и пак, докато ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне.

Рязко спрях и излязох на пътечката.

Луксианецът стоеше замръзнал на място пред малкото момиченце, сетне обърна глава към мен. Впи ярките си очи в моите. Разтвори алените си устни. Погледът му беше така студен, сякаш температурата бе паднала под нулата. В него нямаше човещина, нито намек за състрадание, а единствено хладна пресметливост.

В този кратък миг, в който се взирахме един в друг, аз осъзнах, че това е началото, но също и краят. Луксианците нападаха Земята.

Преглътнах вледеняващия ужас, хвърлих се напред и сграбчих момиченцето откъм гърба. Писъците й отекнаха в тялото ми. То полудя от страх, взе да ме рита по крака. Стиснах го здраво в ръцете си и заотстъпвах назад.

Луксианецът се надигна като воден стълб. По ръцете му избликнаха малки фонтани енергия и запращяха. Взираше се в мен, сякаш успяваше да вникне до дъното на душата ми. Всяка дума, която изричаше, се търкулваше от езика му, като че учеше английски с главоломна скорост.

— Ти какво си?

О, мътните ме взели.

Доста бързо разбрах две неща — луксианецът усети, че аз не се нося единствено по дружелюбния човешки небосвод и по начина, по който отстъпи назад и вдигна ръка, си помислих, че това не е на добре. Разбрах също, че съществото няма понятие какво е това хибрид.