Дженнифер Арментраут - Отпор

— Погледни ги — изрече той със странен акцент думите на новия език, който усвояваше. — Щурат се безцелно насам-натам.

Изглежда, половината град плячкосваше някакъв магазин за електронни стоки.

— Колко са безпомощни, неорганизирани. Примитивни. — Смехът му беше дълбок, почти заразен. — Най-лесно ще завладеем тази планета.

Все още ме удивляваше факта, че през цялото време след унищожението на нашата планета, поколение след поколение, те са се спотайвали на някое затънтено място, която явно не е било толкова уютно и приятно, колкото Земята.

На екрана се появиха танкове, които навлизаха в града, той поклати глава в почуда и пак се разсмя.

— Те не могат да се отбраняват.

Една от новодошлите — висока червенокоска, облечена с тясна черна пола и безупречна бяла риза, се покашля. Казваше се Сади и й подхождаше — аз я наричах Сади — садистката, а тя не възразяваше, защото за краткото време, в което я познавах, си бе заслужила напълно прякора. Другото, което знаех за нея бе, че погледът й обикновено е залепен за задника ми.

— Всъщност те разполагат с оръжия — обади се тя.

— Но не достатъчно, скъпа. Нападението върви в някои от най-големите градове на всеки щат, на всяка държава. Нека да използват своите детски оръжия. Дори да изгубим шепа от нашите, това няма да попречи на начинанието ни. — Столът се завъртя, а мускулите по гърба ми се изопнаха. Човешкият облик, който си бе избрал, беше на елегантен мъж малко над четиридесетте, с тъмнокестенява коса, разделена прилежно на път, и широка усмивка с идеално прави зъби.

Всъщност бе приел образа на кмета на града и му допадаше да се обръщат към него с името на починалия: Роланд Слоун. Малко идиотско.

— Ние пак ще постигнем целта си. Нали така, Деймън Блек?

Срещнах погледа му.

— Не вярвам, че ще успеят да ви спрат.

— Естествено, че няма да успеят. — Мъжът допря върховете на пръстите си под брадичката си. — Чух, че си довел нещо със себе си?

Той изрече думите като въпрос, но отговорът вече му бе известен. Кимнах.

Сади се извърна към мен с интерес, а светлите й синьо-зелени очи грейнаха. Онази до стената се размърда.

— Жена? — попита Сади, която бе доловила мимолетната представа, преминала през ума ми.

— Когато проверих за последен път, да. — Тя присви очи и аз се усмихнах. — Но все така не съм убеден, че разбираш добре какво означава тази дума.

— Искаш ли да провериш? — Сади опъна пръсти до бедрата си.

— Не, мисля, че ще пасувам — подсмихнах се аз.

Ролан преметна крак върху крак и се засмя.

— Тази женска, тя не е точно човешко същество, нали?

Аз поклатих глава и Сади отвърна поглед от мен. Някакъв мускул или нерв, или нещо точно толкова досадно, взе да потрепва под окото ми.

— Не, не е.

Мъжът скръсти ръце.

— Какво точно представлява тя? — попита той.

— Мутант — отвърна Ди на влизане в стаята; дългите й, черни къдрици се развяваха зад нея от устремния й вървеж. Погледна към Роланд и на устните й се изписа мила усмивка. — В действителност брат ми е причината за нейната мутация.

— Кой от двамата? — попита Роланд.

— Този тук — Ди кимна към мен и сложи ръцете си на кръста. — Преди година той я излекува. Момичето е хибрид.

Очите му се преместиха върху моите.

— Деймън, да не би да се опитваше да скриеш това от нас?

— Нима ми дадохте възможност да отговоря на този въпрос?

— Вярно — измърмори Роланд, като ме изучаваше внимателно. — Трудно е да те разчете човек, Деймън. Не си като прекрасната си сестричка.

Скръстих ръце и свих рамене.

— Предпочитам да мисля за себе си като за отворена книга.

— Той никога не е помагал на хората — рече Ди.

— Освен на това момиче — повдигна вежди Роланд.

— Да, така е. — Ди се бе превърнала в личния ми говорител. — Деймън беше влюбен в нея.

— Влюбен? — Сади се изсмя дрезгаво, но неочаквано деликатно. — Каква… — Тя сякаш затърси правилната дума. — Слабост?

— Ключовата дума тук е „беше“ — измърморих аз сковано.

— Обясни ми тази работа с лечението и мутацията — заповяда Роланд и се приведе напред.

Почаках Ди отново да се намеси, но този път тя се задоволи с мълчание.

— Момичето беше ранено смъртоносно и аз я излекувах, без да знам, че това ще доведе до мутация. Част от моите способности се прехвърлиха върху нея и от този миг насетне двамата сме свързани.

— Какво те накара да я излекуваш? — В тона му се долавяше любопитство.

— Надали е мислил с главата на раменете си тогава, ако разбираш какво искам да кажа — изсумтя Ди.