Дженнифер Арментраут - Отпор

Отворих вратата. Гласът на Бет прозвуча ужасно и когато добре я огледах, видях, че тя също изглежда зле. Седеше в леглото, подпряна на таблата. Под очите й имаше тъмни кръгове. Чертите на бледото й, изпито лице се бяха изострили, а мръсната й коса бе рошава и сплъстена. Опитах се да не си поемам дълбоко дъх, защото вътре миришеше на повръщано и пот.

Спрях пред леглото, разтърсена из основи.

— Болна ли си?

Отвърна от мен премрежения си поглед и се вгледа в банята. Нищо не разбирах. Ние хибридите не боледуваме. Нито от настинка, нито и от най-смъртоносния рак. Подобно на луксианците, ние също сме защитени от всякакви болести. Тогава какво ставаше с Бет? Да, тя не изглеждаше никак добре.

Стомахът ми се сви от безпокойство, мускулите ми се изопнаха.

— Бет?

Най-сетне ме погледна.

— Доусън върна ли се?

Сърцето ми затуптя мъчително. Двамата бяха преживели ужасни неща, много по-ужасни от мен и Деймън и това… Боже, това не беше честно.

— Не, все още не се е прибрал. Ами ти? Виждаш ми се болна.

Тя вдигна тънката си, бледа ръка към гърлото и преглътна.

— Не се чувствам много добре.

Не знаех колко зле й беше и се боях да науча.

— Какво ти е?

Повдигна едва рамо и по всичко си пролича, че това й коства огромни усилия.

— Не се тревожи — рече тя с тих глас, като издърпа одеялото. — Нищо страшно. Ще се оправя, веднъж Доусън да се върне. — Погледът й отново се зарея настрани. Дръпна крайчето на одеялото и сложи ръка върху завития си корем. — Ще се оправим, веднъж Доусън да се върне.

— Вие…? — гласът ми замря, ококорих се. Докато гледах със зяпнала уста как описва с ръка бавни, равномерни кръгове по корема си, ужасът бавно проникна в съзнанието ми.

О, не. Дявол го взел, „не“ на десета степен.

Направих крачка напред, сетне спрях.

— Бет, ти… бременна ли си?

Тя облегна глава на стената и стисна очи.

— Трябваше да се пазим повече.

Изведнъж краката ми се подкосиха. Сънят. Изтощението. Всичко ми се изясни. Бет беше бременна, но отначало, като пълна глупачка, недоумявах как е станало това. Когато здравият ми разум си дойде на мястото, ми се прииска да изкрещя: Къде бяха презервативите? Но въпросът беше безсмислен.

В съзнанието ми изникна образът на Мика, малкото момче, което ни помогна да избягаме от Дедал. Момчето, което чупеше вратове и унищожаваше мозъци само с мисълта си.

Свещени чуждоземни бебета, нима тя носеше едно от тях? Едно от онези ужасни, опасни и крайно зловещи деца? Вярно, някога Арчър и Люк също са били като тези дечурлига, но в това нямаше нищо успокоително, защото последната партида основи, които Дедал сътвориха, бяха много различни от Люк и Арчър.

А пък те и двамата си бяха малко зловещи.

— Взираш се в мен, сякаш си разстроена — тихичко рече Бет. Насилих се да се усмихна, давайки си сметка, че физиономията ми сигурно изглежда малко налудничава.

— Не, просто съм изненадана.

— Да, за нас също беше изненада — на устните й се появи усмивка. — Лош момент избрахме, а?

Ха! Това бе нехайството на века.

Докато я наблюдавах, усмивката постепенно изчезна от лицето й. Не знаех какво да й кажа. Поздравления? По някаква причина това ми се струваше неуместно, но в същото време ми се виждаше жестоко да не го изрека. Дали изобщо бяха чували за основите, за всички онези деца, които Дедал притежаваха?

Ами това бебе — и то ли ще стане като Мика?

О, боже, нима си нямахме предостатъчно грижи? Гърдите ми натежаха и си казах, че май се паникьосвам.

— В кой… в кой месец си?

— В третия — Бет преглътна мъчително.

Трябваше да поседна.

По дяволите, нуждаех се от някой по-възрастен.

В главата ми затанцуваха картини на мръсни пелени и зачервени от яд личица. Колко бебета щяха да се родят — едно или три? Що се отнася до основите, по този въпрос никога не се бяхме замисляли, но луксианците се раждаха по трима.

О, драма на драмите, три бебета?

Бет срещна погледа ми и нещо в очите й ме накара да потръпна. Тя се приведе напред, а ръката върху корема й замря.

— Те няма да са същите, нали?

— Какво?

— Те — повтори тя, — Доусън, Деймън и Ди. Няма да се върнат същите, нали?

След около половин час слязох замаяна по стълбите. Момчетата седяха на дивана, където ги бях оставила, и гледаха новините. Щом влязох, Люк ми хвърли поглед, а Арчър доби вид, сякаш някой му бе натикал прът на много неудобно място.

И тогава проумях .

— Вие сте знаели за Бет? — Те ме гледаха равнодушно и ми се прииска да ги ударя. — И никой от двама ви не помисли да ми каже?