Дженнифер Арментраут - Обсидиан

В съзнанието ми отново изникнаха сцени, неподходящи за непълнолетни. Аз и той, долепени един до друг, пламнали, потни. Прехапах устни и се опитах да си придам непроницаем вид, но по самодоволната му усмивка разбрах, че нищо не съм успяла да скрия. Хвана ме яд.

— Много си мръсна, котенце.

Примигнах бързо. Отричай. Отричай. Отричай.

— Моля?!

— Мръсна си — повтори той с толкова нисък и плътен глас, че бях убедена, че Ди няма как да го е чула. — Цялата си в кал. Ти какво си помисли?

— Нищо — отвърнах, молейки се да отстъпи назад. Близостта му ме караше да се чувствам, меко казано, неудобно. — Допреди малко садих цветя. Нормално е.

Устните му трепнаха.

— Има доста по-приятни начини човек да се… омърси. Не че бих те осветлил за тях.

Останах с впечатлението, че познава из основи всеки един от тези начини. По страните ми пламна огън и плъзна надолу по гърлото ми.

— По-скоро бих се валяла в животинска тор, отколкото да ти доставя това удоволствие.

Деймън вирна вежди, а после изведнъж се обърна и каза на сестра си:

— Трябва да се обадиш на Матю. Веднага! Не след малко.

Останах опряна до дървото, вцепенена и ококорена, докато го видях да затръшва вратата на дома им след себе си. Преглътнах, за да овлажня пресъхналото си гърло, и погледнах Ди, която изглеждаше съкрушена.

— Мдаа, това беше малко крайно.

Ди се строполи върху стъпалата и подпря лицето си с длани.

— Обичам го, наистина. Той ми е брат, единственият… — Тя замълча и вдигна глава да ме погледне. — Но е ужасен. Давам си сметка. Не е бил винаги такъв.

Гледах я безмълвно. Сърцето ми все още биеше силно и пулсът ми бясно препускаше. Не знам дали от страх, или от прилив на адреналин, но когато най-после успях да се отлепя от дървото и тръгнах към Ди, имах чувството, че ще припадна. И неволно се запитах, ако не е страх, дали не трябва всъщност да се страхувам.

— Заради него останах без приятели — промълви тя, загледана в ръцете си. — Всички бягат.

— Ами! Защо ли? — опитах се да се пошегувам, но в интерес на истината действително се чудех защо. Прекалената загриженост, която проявяваше към сестра си, беше доста налудничава, граничеше с ревност.

Ръцете ми все още трепереха и въпреки че не беше вече пред мен, продължавах да го усещам, да чувствам топлината, която се излъчваше от тялото му. Беше… вълнуващо. Уви.

— Толкова съжалявам — каза Ди и стана от стълбите. — Той просто се опитва да ме предпази.

— Разбираемо е, но аз все пак не съм някой изверг, който ще те изнасили или нещо такова.

Лека усмивка проби неудобството й.

— Знам, но той много се притеснява за мен. Знам, че ще се… успокои, когато те опознае.

Много се съмнявах.

— Нали няма да избягаш като другите? — погледна ме тя и сбърчи чело. — Няма да решиш, че не си струва да се занимаваш с мен?

— Не, не се притеснявай — отвърнах, разтривайки слепоочията си. — Няма да му се дам толкова лесно.

Ди изглеждаше толкова облекчена, че имах чувството, че ще се срине.

— Слава богу. Трябва да тръгвам, но ще оправя тая работа. Обещавам ти.

— Няма какво да оправяш — свих рамене. — Той не е твой проблем.

Лицето й доби странно изражение.

— Донякъде е — каза тя и понечи да си върви. — Ще се видим по-късно, нали?

Кимнах и я проследих с поглед, докато прекосяваше разстоянието до дома си. После замислено започнах да събирам празните чували. Какво беше това, по дяволите? За първи път в живота ми се случваше някой да изпитва такава ненавист към мен. Поклатих глава, изхвърлих чувалите в кофата и тръгнах да се прибирам.

Деймън беше адски готин, но се държеше като пълен идиот. Тормозеше хората около себе си, притискаше ги в ъгъла. И бях напълно искрена, когато казах на Ди, че няма да му се дам. Нямаше да му позволя да ми попречи да бъда приятелка със сестра му. Напротив, възнамерявах да продължа да се виждам с нея и той просто трябваше да свикне с това.

В понеделник не постнах нищо в блога си, защото в началото на седмицата обикновено пишех какви книги чета в момента, а точно в този момент не четях нищо. Вместо това реших да си измия колата. Имаше нужда, клетата. Ако беше будна, мама щеше да се зарадва, че съм навън в слънчевия летен ден, а не съм се затворила вкъщи пред лаптопа. Като се изключи работата в градината от време на време, общо взето, не излизах много на открито.

Небето беше ясно и във въздуха се носеше приятен аромат на мускус, примесен с мирис на борове. Започнах да чистя купето и се изумих колко химикалки и шноли за коса извадих отвътре. Сакът на задната седалка ми напомни, че след няколко седмици ще тръгна в ново училище, в което нямаше да познавам никого, а Ди щеше да бъде заобиколена с приятели, които Деймън вероятно одобряваше, а не с такива като мен, дето в представите му явно пласираха крек.