Дженнифер Арментраут: Обсидиан

Гледах купчината кашони в новата си спалня и мечтаех поне интернетът ми да е включен. Нямах достъп до блога си, откакто се бях преместила тук, и вече се чувствах така, сякаш са ми ампутирали крайник. Майка ми казваше, че „Откачената обсесия на Кейти“ е целият ми живот. Не съвсем целият, но важна част от него. Обичах да чета и да рецензирам книги, а майка ми просто не разбираше това увлечение.

Започваше да ми писва. От два дни бяхме тук, а все още имаше толкова много неща за разопаковане. Ненавиждах да ми се мотаят кашони наоколо. Дори повече от факта, че бях тук.

Поне бях престанала да се сепвам при всяко скръцване. Иначе преместването в „божествената“ Западна Вирджиния и самата къща продължаваха да ми се струват като кадър от филм на ужасите. Имаше дори кула, по дяволите! Да я правя какво?

Кетърман не присъстваше в административното деление, тоест не беше дори село. Най-близкото населено място беше Питърсбърг — малко градче с два-три светофара, заобиколено от няколко още по-малки градчета, които вероятно не знаеха какво е „Старбъкс“. Пощата не идваше до дома ни. Трябваше да ходим с кола чак до Питърсбърг, за да си я вземем.

Примитивна работа.

Истината болеше като ритник в лицето. Флорида я нямаше вече. Беше се стопила в стотиците мили, които пропътувахме като бесни заради безумната припряност на мама да започне на чисто. Не че ми липсваше Гейнсвил, хубавото време, старото ми училище или пък апартаментът ни.

Облегнах се на стената и разтрих челото си с длан.

Липсваше ми татко.

А Флорида бе татко. Там се бе родил, там бе срещнал мама, там бе целият ни живот… преди да се разпадне. Очите ми смъдяха, но отказвах да се разрева. Плачът нямаше да промени миналото, а татко би се чувствал ужасно, ако знаеше, че три години по-късно все още плача.

Липсваше ми и мама. Такава, каквато беше преди смъртта на татко, мама, която се свиваше на кълбо на дивана до мен и четеше с часове сълзливите си любовни романи. От всичко това сякаш ме делеше цял един живот, половин Америка със сигурност.

Откакто татко почина, мама започна да работи все повече и повече. Преди й харесваше да си стои у дома, а после като че гледаше да е колкото е възможно по-далеч от къщи. Накрая разбра, че отсъствието не помага, и реши, че трябва физически да се отдалечим. Откакто се преместихме тук, продължаваше да работи като луда, но поне полагаше усилия да участва повече в живота ми.

Бях решила да си затворя очите за хаоса наоколо и да зарежа кашоните поне в момента, когато до обонянието ми достигна позната миризма. Мама готвеше. Това не беше на добро.

Изтичах долу в кухнята.

Заварих я пред печката, облечена с клин и горнище на точки. Само тя можеше да се сложи в точки от главата до петите и въпреки това да изглежда добре. Имаше страхотна руса коса, която винаги стоеше така, сякаш току-що е изсушена с четка, а меденокафявите й очи просто искряха. Дори когато носеше домашни дрехи, бях като слугиня до нея с моите сиви очи и банално кестенява коса.

Освен това някак си се бях оказала по-закръглена от нея. Заоблени бедра, плътни устни и огромни очи, които мама обожаваше, нищо че заради тях приличах на някоя от ония неестествено ококорени кукли с малоумно изражение.

Тя се обърна и ми помаха с дървена шпатула, от която покапаха недопържени яйца.

— Добро утро, миличка.

Гледах кочината, в която се бе превърнала кухнята, и се чудех как да прекратя това фиаско, без да я обидя. Стараеше се да се държи като майка. Това бе невероятен напредък.

— Прибрала си се по-рано — казах.

— Изкарах почти двойно дежурство тази нощ. От сряда до събота ще работя нощна смяна, от единайсет до девет сутринта, което означава, че ще имам три свободни дни. Мисля да започна почасово в някоя от клиниките тук или в Уинчестър.

Тя остърга яйцата от тигана в две чинии и сервира полузагорялата закуска на масата пред мен.

Беше прекалено късно да се намеся, пък и бях гладна, така че започнах да ровя за вилици в един кашон с надпис „Прибори и други подобни“.

— Тия дни ще видя дали търсят персонал. Нали знаеш, че не мога да стоя без работа?

Да, знаех.

Повечето родители сигурно биха си отрязали дясната ръка, преди да им хрумне да оставят тийнейджърка сама вкъщи по цели дни, но майка ми не беше такъв родител. Имаше ми доверие, защото никога не й бях давала повод за обратното. Не че не правех глупости. Е, добре де, истината е, че не правех.