Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Обърнах се да си вървя, преди да се поддам на неудържимото желание да забия юмрук в лицето му. Или да се разплача.

— Ей! — викна той подире ми.

Спрях на последното стъпало, но не извърнах глава. Не исках да види колко съм разстроена.

— Какво?

— Излез на път номер 2 и завий към магистрала 220 в посока север, не юг. Ще стигнеш до Питърсбърг. — Той въздъхна отегчено, сякаш ми правеше огромна услуга. — На входа на града вдясно има един „Фудленд“. Не можеш да го пропуснеш. Е, ти сигурно би могла. До него, мисля, че има железария. Там би трябвало да продават разни неща за садене.

— Благодаря — измънках и добавих през зъби. — Кретен.

Той се разсмя дълбоко и гърлено.

— Е, хубава работа. Какви са тая приказки, котенце?

Обърнах се светкавично.

— Никога не ме наричай така! — отсякох.

— Все пак е по-добре, отколкото да те нарекат кретен, не мислиш ли? — Той се отдръпна от вратата, за да я затвори. — Каква забележителна визита! Дълго ще пазя спомена за нея.

Чашата преля.

— Знаеш ли, прав си. Колко неразумно от моя страна да те нарека кретен. Кретен е даже комплимент за теб — казах с пресилена усмивка. — Ти си капут!

— Капут? Колко очарователно!

Показах му среден пръст.

Той се разсмя отново. Няколко кичура вълниста коса паднаха над челото му и почти закриха яркозелените му очи.

— Много възпитано от твоя страна, коте. Сигурен съм, че имаш още много любопитни думи и жестове, които би искала да споделиш, но не проявявам интерес.

Наистина имах още много какво да кажа и да направя, но събрах остатъците от достойнството си, обърнах се и тръгнах обратно към къщи, без да му доставя удоволствието да види колко всъщност съм бясна. Досега винаги бях избягвала да влизам в разпри, но тоя пич просто ми лазеше по нервите. Стигнах до колата си и отворих рязко вратата.

— Доскоро, котенце! — провикна се той и затръшна вратата със смях.

Сълзи на гняв и срам пареха в очите ми. Пъхнах ключа в стартера и дадох заден ход. „Положи усилие“, бе казала мама. Ето какъв е резултатът от прекаленото полагане на усилие.

Трябваше да стигна чак до Питърсбърг, за да се успокоя поне малко. Дори тогава в мен продължаваше да бушува някаква пареща смесица от гняв и срам. Какво му имаше, по дяволите? Мислех си, че хората в малките градове са мили и любезни, а не се държат като синове на сатаната.

Намерих Мейн стрийт без проблеми. Оказа се буквално централната улица. На един от ъглите имаше библиотека — Общинска библиотека „Грант“. Трябва да си извадя читателска карта, помислих си. Изборът на хранителни магазини беше крайно ограничен. „Фудленд“, чийто надпис гласеше ФУ ЛЕНД заради липсващата буква Д се намираше точно там, където бе казал кретенът.

Витрините му бяха облепени със снимката на някакво изчезнало момиче на моя възраст с дълга тъмна коса и смеещи се очи. Отдолу пишеше, че е видяна за последен път преди повече от година. Беше обявена и награда, но след толкова време едва ли някой щеше да я получи. Стана ми кофти.

Влязох в магазина и тръгнах да пазарувам. Винаги избирах бързо, без се мотая излишно между рафтовете. Започнах да мятам продукти в кошницата и скоро си дадох сметка, че ни трябват доста повече неща, отколкото предполагах. Вкъщи на практика нямаше дори най-необходимото. Скоро количката ми се напълни.

— Кейти?

Бях се замислила и мекият женски глас така ме сепна, че изпуснах кутията с яйца на пода.

— Мамка му!

— Ох, извинявай! Стреснах те. Често ми се случва.

Тя протегна загорелите си ръце, вдигна кутията от пода и я върна обратно на рафта. После взе друга и ми я подаде с изящната си длан.

— Тези са здрави.

Отместих поглед от пакетирания омлет, от който се стичаха оранжеви струйки жълтък, и се втрещих. Първата ми мисъл беше, че това момиче е прекалено красиво, за да стои в супермаркет с кутия яйца в ръка.

Открояваше се като слънчоглед в житна нива.

Всички наоколо бледнееха пред нея. Къдравата й черна коса бе по-дълга от моята и се спускаше до кръста. Беше слаба, висока, с почти съвършени черти, в които имаше някаква невинност. Приличаше ми на някого с тези изумително зелени очи. Сбърчих чело. Нима беше възможно?

— Аз съм сестрата на Деймън. Казвам се Ди — усмихна се тя и остави кутията с яйца в кошницата ми. — Чисто нови! — намигна ми.

— Деймън ли?

Тя посочи към мобилния телефон, който лежеше върху яркорозовата чантичка в предната част на количката й, и каза: