Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Прехапах устни. Сякаш чувах гласа на татко да ме насърчава с любимата си фраза: „Хайде, Кити, котенцето ми, недей да бъдеш просто наблюдател“. Изправих гръб и вдигнах чело. Татко никога не допускаше животът да минава покрай него…

Пък и да попитам за най-близкия супермаркет беше достатъчно невинна причина да се запозная със съседите. Ако мама беше права и наистина бяха на моя възраст, може би това нямаше да се окаже чак толкова фатално. Изглеждаше глупаво, но бях решена да го направя. Излязох навън и бързо прекосих двора, преди да ме е хванало шубето.

Изкачих стъпалата на верандата, отворих мрежестата врата и почуках. После отстъпих крачка назад и поогладих смачканата си фланелка. Спокойна съм. Всичко е под контрол. Няма нищо странно в това да помолиш да те упътят.

От другата страна се чуха тежки стъпки, после вратата се отвори и насреща ми се облещиха широки, загорели от слънцето, мускулести гърди. Голи гърди. Сведох поглед и дъхът ми спря. Джинсите му бяха смъкнати ниско на хълбоците и на корема му се виждаше тънка линия тъмно окосмяване, която започваше малко под пъпа и се скриваше под колана.

Самият корем беше като изваян. Съвършен. Иде ти да го пипнеш. Не очаквах да видя такава преса у момче на седемнайсет години, на колкото предполагах, че е, но определено не можех да се оплача. Не можех обаче и да си отворя устата да кажа нещо. Просто стоях и гледах.

Когато най-после вдигнах поглед, отбелязах чифт плът ли, черни мигли, които — така, както гледаше надолу към мен — хвърляха сянка върху скулите му и скриваха цвета на очите му. Много исках да разбера какъв цвят са очите му.

— Мога ли да ти помогна?

Плътните му сочни устни се изкривиха с досада.

Гласът му беше нисък и дълбок. Като на човек, свикнал да го слушат и да му се подчиняват безпрекословно. Миглите му се вдигнаха, разкривайки очи, които бяха толкова искрящо зелени, че изглеждаха направо нереални. Един такъв наситено изумруден цвят, който ярко контрастираше със загорялата му кожа.

— Ало? — каза той, подпирайки се с една ръка на рамката на вратата. — Да не би да си няма?

Поех дълбоко въздух и отстъпих крачка назад. Лицето ми пламна от неудобство.

Той вдигна ръка да отметне кичур чуплива коса от челото си, хвърли поглед някъде зад гърба ми и после пак впери очи в мен.

— Десет, девет…

Докато се окопитя, имах чувството, че ще умра.

— Ъъъ… исках да питам къде е най-близкият супермаркет. Казвам се Кейти. Нанесох се в съседната къща… преди два дни — смотолевих като пълен идиот и даже посочих къщата.

— Знам.

А такааа.

— Както и да е, надявах се някой да ми каже къде е най-близкият супермаркет и къде продават растения евентуално.

— Растения ли?

Това съвсем не звучеше като въпрос, но все пак побързах да отговоря.

— Да, има една леха в двора…

Той вдигна вежда пренебрежително.

— Окей.

Неудобството ми взе да прераства в яд.

— Виж, искам да купя растения…

— За лехата в двора. Разбрах.

Той се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце. Нещо проблесна в зелените му очи. Не гняв, нещо друго.

Поех дълбоко въздух. Тоя пич докога ще ме прекъсва? Гласът ми придоби тона, до който прибягваше майка ми навремето, когато ме видеше да си играя с остри предмети.

— Търся магазин, в който се продават хранителни продукти и растения.

— Ти нали си обърнала внимание, че в тоя град има две улици на кръст?

Този път и двете му вежди бяха вирнати до средата на челото му, сякаш се чудеше как е възможно да съм толкова тъпа. И едва сега разбрах какво блестеше в очите му. Той ми се присмиваше, при това с огромна доза чувство за превъзходство.

За миг онемях. Не можех да откъсна поглед от него. Беше може би най-якият пич, когото бях виждала в реалния живот, а беше пълен кретен. Върви го обясни.

— Виж какво, просто исках някой да ме упъти. Явно моментът не е подходящ.

Крайчецът на устните му се изви нагоре.

— Няма подходящ момент да дойдеш да чукаш на вратата ми, малката.

— Малката? — ококорих очи.

Тъмната подигравателна вежда се вирна отново. Почваше да ме дразни вече.

— Не съм ти малката. На седемнайсет години съм.

— Сериозно? — примигна той. — Изглеждаш на дванайсет. Айде, на тринайсет. Сестра ми има една кукла, дето прилича на тебе. Една такава опулена и куха.

Приличала съм му на кукла? Куха при това? В гърдите ми пламна огън, който бързо се разпростря към гърлото.

— Нима? Извинявай за безпокойството. Няма да почукам повече на вратата ти. Бъди сигурен.