Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Разсмях се и огледах количката си.

— Да, мисля, че и аз приключих.

— Давай тогава. Да вървим към касата.

Докато чакахме на опашката, Ди продължи да бъбри и аз съвсем забравих за странния инцидент при щандовете за мляко. Казваше ми, че е крайно време в Питърсбърг да отворят и втори магазин за хранителни стоки, защото в този не продавали екологично чиста храна, пък й трябвало екологично чисто пиле за ястието, което щяла да накара Деймън да й сготви за вечеря. След няколко минути свикнах с бързото й говорене и вече не се напрягах да следвам мисълта й. Не беше досадна бърборана, беше просто… жива. Надявах се да ми придаде малко от живеца си.

Опашката пред касата се изниза по-бързо, отколкото в големите супермаркети. Когато излязохме навън, тя се спря до един нов фолксваген и отвори багажника.

— Готина кола — казах.

Явно разполагаха с пари или пък Ди работеше.

— Влюбена съм в нея — отвърна тя и погали задния калник. — Тя е моето бебче.

Започнах да разтоварвам количката на задната седалка на моята таратайка.

— Кейти?

— Да?

Преметнах ключовете на колата около пръста си и вътрешно се примолих да ми предложи да се видим по-късно въпреки гадняра у тях. Мама кой знае докога щеше да спи.

— Искам да ти се извиня за брат ми. Като го знам какъв е, сигурно се е държал отвратително с теб.

Някак ми дожаля за нея, вероятно не й е лесно да живее с такъв бастун.

— Ти нямаш никаква вина.

Тя зачопли нервно по ключодържателя и бавно вдигна очи да ме погледне.

— Всъщност той си пази територията, затова не обича непознати.

Като куче? Почти се засмях, но очите й бяха широко отворени и тя, изглежда, наистина се опасяваше, че няма да й простя. Кой знае колко пъти й се беше налагало да се извинява заради брат си.

— Няма нищо. Може би просто не е бил в настроение.

— Може би — усмихна се тя, но усмивката й беше някак изкуствена.

— Наистина няма проблем. Не се притеснявай — казах.

— Благодаря ти! Виж, не смятам да вися непрекъснато на главата ти, кълна се — намигна ми тя, — но ще ми бъде приятно да се видим следобед. Имаш ли някакви планове?

— Всъщност мислех да се заема с обраслата цветна леха в двора. Искаш ли да ми помогнеш. Ще бъде забавно някой да ми прави компания.

— Супер! Само да оставя покупките вкъщи и идвам веднага — каза тя. — Никога не съм садила растения. Нямам търпение да пробвам!

Преди да попитам що за детство е имала, след като не е посадила дори задължителното бобче, покълнало в памук, тя се метна на колата и вече излизаше от паркинга. Хвърлих последен поглед на покупките на задната седалка и отворих шофьорската врата. Тъкмо понечих да се кача в колата, когато ме обзе странното чувство, че някой ме наблюдава.

Огледах се наоколо, но единственият човек на паркинга беше един мъж с черен костюм и тъмни слънчеви очила, който се взираше в снимката на изчезналото момиче на едно табло за обяви отсреща.

Изглеждаше като изваден от „Мъже в черно“. Липсваше му само устройството за изтриване на паметта и говорещото куче. Би било смешно само дето нищо в мъжа не беше забавно… Още по-малко пък фактът, че вече гледаше право в мен.

Малко след един на обяд Ди почука на входната врата. Когато се показах, тя стоеше до стълбите на верандата и се клатеше на пети върху платформите на високите си сандали. Много подходящо облекло за работа в градината. Слънцето проблясваше като ореол около тъмната й коса, а на лицето й грееше лъчезарна усмивка. Приличаше на принцеса от приказките. Или може би по-скоро на прекалила с кафе Тинкър Бел, като се има предвид колко беше хипер.

— Здрасти! — казах, излизайки на верандата и затваряйки вратата след себе си. — Не те каня вътре, защото мама спи.

— О, извинявай. Надявам се, че не съм я събудила — почти прошепна тя.

— Едва ли — поклатих глава. — Тя е в състояние да проспи и ураган. Всъщност наистина го е правила.

Ди се ухили и седна на люлката. Както беше хванала лактите си с длани, изглеждаше като срамежливо дете.

— Щом се прибрах вкъщи с покупките, Деймън изяде половин пакет чипс, два от шоколадовите ми сладоледа на клечка и половин буркан фъстъчено масло.

— Стига бе! — разсмях се. — Как успява да изглежда толкова… — секси — във форма?

— Направо не е за вярване. — Тя вдигна краката си на люлката и обгърна коленете си с ръце. — Изяжда такива количества, че трябва да тичаме по два-три пъти на седмица до супера. Естествено, и аз не падам по-долу. — В очите й проблесна хитро пламъче. — Май е по-добре да сменя темата.