Дженнифер Арментраут - Обсидиан

Обзе ме почти болезнена завист. Не бях благословена с бърз метаболизъм. Бедрата и задникът ми бяха живо доказателство за това. Не бях дебела, но ужасно се дразнех, когато мама казваше, че съм „закръглена“.

— Не е честно. Аз изяждам едно пакетче чипс и качвам две кила.

— Въпрос на структура. — Пламъчето в очите й ми се стори по-ярко. — Както и да е, трябва непременно да ми разкажеш за Флорида. Никога не съм ходила там.

Приседнах на парапета на верандата.

— Представи си молове и паркинги, докъдето ти стига погледът. Но пък плажовете. Да, заради тях определено си струва.

Обожавах палещото слънце върху кожата си и скърцането на мокър пясък между пръстите.

— Еха! — възкликна Ди, хвърляйки поглед към къщата им, сякаш чакаше някого. — Ще ти е доста трудно да свикнеш тук. Не е лесно да се приспособи човек, когато не се чувства в свои води.

— Не знам — свих рамене. — Не изглежда толкова кофти. Естествено, когато разбрах къде ще се местим, помислих, че е някаква лоша шега. Дори не знаех къде се намира това място.

Ди се разсмя.

— Да, доста хора не знаят. Ние също се втрещихме, като дойдохме.

— О, и вие ли сте дошли от другаде?

Смехът й утихна и погледът й пак се зарея някъде.

— Да, не сме от тук.

— Да не би вашите да са дошли да работят тук? — попитах, въпреки че не можех да си представя какви възможности за работа може да има на това място.

— Да, работят в града. Не ги виждаме много.

Останах с отчетливото впечатление, че това не е цялата истина.

— Сигурно не ви е лесно. Но пък… имате доста свобода, предполагам. Майка ми също рядко си е вкъщи.

— Значи знаеш как е — каза тя и очите й се напълниха със странна тъга. — В общи линии сами си управляваме живота.

— Да, и човек би очаквал при това положение да живеем доста по-забавно, нали?

— И аз така си мислех в началото — отвърна тя някак разсеяно. — Но хората са казали: внимавай какво си пожелаваш.

Тя бавно залюля люлката напред-назад. Никоя от нас не бързаше да запълни настъпилото мълчание. Прекрасно разбирах какво има предвид. Кой знае колко пъти съм лежала будна посред нощ, молейки се мама да се съвземе и да намери сили да започне на чисто. И ето какъв бе резултатът — добре дошли в Западна Вирджиния.

В небето незнайно откъде се появиха тъмни облаци, които хвърлиха сянка над целия двор. Ди се намръщи.

— О, не! Май ще ни се изсипе един от традиционните следобедни порои. Обикновено траят по няколко часа.

— Много жалко. Ще трябва да отложим градинарството за утре. Свободна ли си?

— Естествено — отвърна тя и потрепери от внезапния студ.

— Откъде пък се появи тая буря сега? Сякаш от нищото дойде.

Ди скочи от люлката и изтри длани в панталона си.

— Направо! Е, майка ти май е станала, пък и аз трябва да отида да събудя Деймън.

— Не е ли малко късно да спи?

— Той е особен, казахме. Хайде. Ще дойда утре пак да подхванем селскостопанската работа.

— Чудесно — отвърнах през смях и се вдигнах от парапета.

Тя бързо изтрополи по стъпалата и се обърна на пети:

— Ще предам на Деймън много поздрави от теб!

Усетих как страните ми пламват.

— А, моля ти се. Няма нужда.

— Има, повярвай ми — разсмя се тя и изприпка към съседната къща.

Абсолютен шемет.

Мама беше в кухнята с чаша кафе в ръка. Обърна се, щом влязох, и кафето, естествено, се разплиска по плота. Невинният й поглед беше просто обезоръжаващ. Грабнах една кърпа и отидох да избърша.

— Живее в съседната къща, казва се Ди, срещнахме се случайно в супера — докладвах, докато попивах петната от кафе. — Има брат, който се казва Деймън, и са близнаци.

— Близнаци ли? Колко интересно — усмихна се тя. — Как ти се стори Ди? Готина ли е?

— Да, мамо, готина е — въздъхнах.

— Толкова се радвам! Време беше да излезеш от черупката си.

Нямах усещането, че съм в черупка.

Мама подухна леко кафето си, за да го охлади, и отпи, гледайки ме над ръба на чашата.

— Ще се видите ли и утре?

— Това би следвало да ти е известно. Слушаше през цялото време.

— Естествено — намигна ми тя. — Аз съм ти майка. Това ми е работата.

— Да подслушваш?

— Да. Как иначе ще знам какво става с теб? — отвърна тя най-невинно.

Обърнах очи с досада и тръгнах към хола.

— Малко лично пространство, мамо — подметнах през рамо.

— О, скъпа — провикна се тя от кухнята, — в тази къща няма лични пространства.

Най-после ми свързаха интернета. Чувството беше по-приятно от това готин пич да ти огледа задника, а след това да ти поиска телефонния номер. Тъй като беше сряда, натраках набързо един пост, озаглавен „Доживяхме до сряда“, изкоментирах една книга за тийнейджъри, в която се разказваше за някакъв младеж, който можел да убива с допир — не беше трудно при този сюжет, — извиних се за дългото си отсъствие, отговорих на получените коментари и надникнах в няколко други блога, които следях. Почувствах се така, сякаш се връщам у дома.