Дженнифер Арментраут - Обсидиан

На яркото слънце очите й блестяха.

— Разбираемо е. Времето не лекува, нали?

— Не.

Говореше така, сякаш знаеше какво е да загубиш близък човек, но преди да успея да я попитам, вратата на къщата им се отвори. Стомахът ми се сви.

— О, не! — прошепнах.

Ди се обърна и въздъхна.

— Я виж ти кой се е излюпил.

Часът минаваше един след обяд, а Деймън изглеждаше сякаш току-що е станал от леглото. Джинсите му бяха смачкани, косата му стърчеше на всички страни. Говореше по телефона с някого и триеше с длан лицето си. И пак беше гол до кръста.

— Брат ти има ли изобщо ризи? — попитах, пресягайки се за лопатката.

— За съжаление май не. Не носи дори през зимата. Винаги се разкарва полугол — каза тя с погнуса. — Писнало ми е да го гледам по… кожа. Отвратително е.

Отвратително за нея и адски привлекателно за мен. Започнах да копая дупки с лопатката. Гърлото ми беше пресъхнало. Красив в лице, красив в тяло, ужасен по характер — светата троица на готините пичове.

Деймън вися на телефона около половин час и присъствието му имаше потресаващ ефект върху мен. Не можех да се абстрахирам от него дори когато бях с гръб — чувствах, че ме наблюдава. Острият му поглед просто бодеше плешките ми. Когато най-после дръзнах да надникна през рамо, него го нямаше. Появи се отново секунди по-късно, вече облечен с риза. По дяволите! Гледката някак ми липсваше.

Насипвах свежа пръст в лехата, когато Деймън се приближи тежко-тежко и сграбчи сестра си през рамо. Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.

— К’во става, малката?

Ди въздъхна отегчено, но иначе се усмихваше.

— Благодаря ти, че ни помогна с чувалите — каза тя и го погледна с неподправено обожание.

— Не съм бил аз.

— Идиот! — възкликна Ди.

— Как ме нарече? — отвърна той и я стисна още по-силно.

Лицето му се озари от усмивка — истинска усмивка. Отиваше му. Нямаше да е зле да го прави по-често. После погледна към мен и премрежи очи, сякаш току-що бе разбрал, че и аз съм там, в собствения си двор. От усмивката вече нямаше и следа.

— Какво правиш?

Огледах се. Не беше ли очевидно, след като цялата бях в пръст и наоколо имаше саксии с разсад?

— Оправям…

— Не питам теб — прекъсна ме той и се обърна към сестра си, която бе почервеняла от неудобство. — Какво правиш?

Нямаше да му позволя отново да ме изкара извън нерви. Вдигнах рамене, грабнах една саксия и изтръгнах растението в нея с все корените.

— Помагам й да си засади цветя. Дръж се прилично — отвърна Ди и го удари с юмрук в корема, успявайки най-после да се измъкне от мечешката му прегръдка. — Виж колко хубаво стана. Мисля, че открих неподозиран талант в себе си.

Деймън огледа ландшафтния ми шедьовър. Ако трябваше още сега да си избера мечтаната професия, това щях да правя — да проектирам градини и да се занимавам с растения. Да, не можех да се оправя сред дивата природа, но обожавах да чопля в градината. Харесваше ми всичко, свързано с тази работа. Миризмата на влажна почва, уханието на растенията, това, че малко вода и шепа свежа пръст вдъхваха нов живот в нещо повехнало, което беше тръгнало да умира. Харесваше ми дори как изтръпваха краката ми от дългото клечане.

Градинарството ми се отдаваше. Гледах всяко предаване на тази тема по телевизията и знаех кои растения имат нужда от повече слънце и кои трябва да бъдат засадени на по-сенчесто място. Знаех също, че за да е красива, една цветна леха трябва да се подреди на нива — по-високите, по-кичести и по-устойчиви растения отзад, цветята отпред. Трябваше само да подготвя добре почвата и готово!

Деймън вирна вежда. Стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах.

— Не е лошо — сви рамене той.

— Не е лошо ли? — Ди прозвуча точно толкова засегната, колкото и аз. — То си е направо хубаво! Справихме се прекрасно. Е, Кейти се справи. Аз в общи линии й подавах разни неща.

— С това ли се занимаваш в свободното си време? — попита ме той, без да обръща внимание на сестра си.

— О, вече си говорим! Нима? — казах с ехидна усмивка и насипах шепа тор около корените на едно растение. Полях го и се заех със следващото. — Да, с това се занимавам. Нещо като хоби ми е. А твоето какво е? Да давиш кутрета?

— Не ми е удобно да ти кажа пред сестра ми — отвърна той и ме изгледа хищнически.

— Деймън! — сопна се Ди.

Това, което си представих в този момент, беше напълно неподходящо за непълнолетни, а от самодоволното му изражение личеше, че е наясно какво си мисля. Отново загребах тор.