Дженнифер Арментраут - Обсидиан

— Във всеки случай определено не се занимавам с такива тъпотии — добави той.

Застинах на място. Измежду пръстите ми се посипаха стърготини червен кедър.

— И защо мислиш, че това тук са тъпотии?

Погледът му сякаш казваше „нужно ли е да обяснявам“. Да, градинарството не беше кой знае какво, но не беше тъпотия. От уважение към Ди предпочетох да замълча и продължих работата си.

— Не се дръж като идиот. Моля те! — взе да го бута тя, без да успее дори да го помръдне.

— Не се държа — възрази Деймън.

Изгледах го изпод вежди.

— Какво има, котенце? — попита той. — Да не би да искаш да ми кажеш нещо?

— Освен че ти забранявам да ме наричаш котенце? Не, няма друго.

Загладих пръстта, изправих се и огледах със задоволство цветната леха.

— Мисля, че се справихме чудесно — казах на Ди с усмивка.

— Определено! — отвърна тя и отново забута брат си към дома им, но той пак не се помръдна. — Тъпо или не, стана супер. И знаеш ли какво? Много ми беше приятно да се занимавам с тая тъпотия.

Деймън се вторачи в прясно насадените цветя, сякаш ги изследваше за някакъв научен експеримент.

— И мисля, че няма да е зле да потъпеем и върху цветната леха пред нашата къща — продължи Ди и очите й блеснаха от въодушевление. — Можем да отидем до магазина, да купим каквото е нужно и после ти да…

— Няма да я водиш вкъщи — прекъсна я рязко Деймън. — Сериозно ти говоря.

Отстъпих крачка назад, изумена от злъчта в гласа му.

Ди обаче не изглеждаше изненадана. Крехките й ръце се свиха в юмрук.

— Казах, че ще се занимаваме с цветната леха, която, доколкото ми е известно, е извън къщата, а не вътре.

— Не ме интересува. Не искам да ми се мотае наоколо.

— Деймън, недей така, моля ти се — прошепна Ди и очите й се напълниха със сълзи. — Аз наистина я харесвам.

И тогава се случи нещо невероятно. Изражението му се смекчи.

— Уф, Ди… — каза той.

— Моля те! — повтори тя, подскачайки като малко дете, което си иска любимата играчка.

Всичко това изглеждаше странно предвид ръста й. Прииска ми се да прасна Деймън в мутрата, задето се държеше така отвратително със сестра си, която очевидно се чувстваше самотна.

Той изруга под сурдинка и скръсти ръце.

— Ди, ти си имаш приятели.

— Не е същото и ти го знаеш — отвърна тя и на свой ред скръсти ръце. — Съвсем различно е.

Деймън ме изгледа и устните му се изкривиха. Ако не бях оставила лопатата, сигурно щях да го халосам по главата.

— Това са твоите приятели, Ди. Те са като теб. Не ти трябва да се сприятеляваш с някого… като нея.

До този момент мълчах, защото не знаех какво точно става, и не исках да кажа нещо, с което да засегна Ди. Капутът й беше брат, в края на краищата, но това — това вече беше прекалено.

— Някой като мен ли? Какво ми има? Какво искаш да кажеш?

Ди започна да гледа нервно ту него, ту мен.

— Нищо не е искал да каже, Кейти.

— Да бе — измънка той.

Вече бях готова да се сбия.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — изстрелях.

Деймън се обърна и ме изгледа особено.

— Ти си ми проблемът.

— Аз? — отвърнах и направих крачка напред. — Та аз дори не те познавам. Ти също не ме познаваш.

— Всички сте един дол дренки — каза той и скулите му заиграха. — Не е нужно да те познавам. Нито пък искам.

Вдигнах ръце, вбесена.

— Никакъв проблем, мойто момче. И аз не желая да те познавам.

— Деймън! — проплака Ди и го хвана за ръката. — Престани!

В погледа му се появи насмешка.

— Не ми харесва да се мотаеш със сестра ми.

Изстрелях първото, което ми дойде наум. Може би не беше разумно, а и обикновено не действах импулсивно, но тоя пич ми лазеше по нервите и ме изкарваше извън контрол.

— Хич не ми пука какво ти харесва и какво не!

Миг по-рано той беше до Ди, а сега стоеше право пред мен. Буквално пред лицето ми. Беше просто невъзможно да се е преместил така светкавично, но ето че се извисяваше над мен и ме гледаше отвисоко.

— Какво… как го направи това…? — измънках втрещена и отстъпих назад.

От напрежението в погледа му ме побиха тръпки. Просто да откачиш…

— Слушай ме внимателно — просъска той и пристъпи крачка напред.

Отстъпих инстинктивно, той пак настъпи и така, докато гърбът ми не опря в ствола на едно от дърветата в двора.

Деймън наведе глава и неестествено зелените му очи ме погълнаха цялата. Тялото му излъчваше топлина.

— Ще ти го кажа само веднъж, така че хубаво ме чуй. Ако нещо се случи със сестра ми, тежко ти!

Погледът му се спря на полуотворените ми устни и гърдите му се надигнаха от дълбоко поет въздух. Дъхът ми секна. Нещо проблесна за миг в очите му, но той бързо ги присви.