Дженнифер Арментраут - Обсидиан

— Говорила си с него преди около половин час. Искала си да те упъти.

Значи капутът си имал име. Деймън — много подходящо. И естествено, сестра му беше точно толкова красива, колкото и той. Как иначе? Добре дошли в Западна Вирджиния, земята на неоткритите модели. Започнах да се съмнявам, че ще си намеря мястото тук.

— Извинявай. Не очаквах някой да ме повика по име. — Замълчах за миг. — Той ли ти се обади?

— Да — отвърна тя и светкавично отмести количката от пътя на един малчуган, който тичаше като бесен в тесния коридор. — Видях ви, като се нанасяхте, и мислех да мина покрай вас, но не посмях. Сега, като ми каза брат ми, че си тук, направо дотичах. Толкова исках да се запознаем. Той ми описа как изглеждаш.

Не ми се мислеше как ме е описал.

Тя ме огледа с любопитство с яркозелените си очи.

— Въобще не отговаряш на описанието, но както и да е. Така или иначе, нямаше начин да не те открия. Тук не е лесно да попаднеш на непознато лице.

Загледах се в едно мърляво момченце, което упорито се катереше по рафта с хляб.

— Брат ти май не ме харесва.

— Какво? — свъси вежди тя.

— Брат ти. Стори ми се, че съм му неприятна. — Обърнах се към количката да оставя опаковка с месо. — Не беше много… услужлив.

— О, не! — разсмя се тя.

Погледнах я с недоумение.

— Съжалявам. Брат ми е малко дръпнат.

Айде бе!

— Видя ми се доста дръпнат, но както и да е.

Тя поклати многозначително глава.

— Не е бил на кеф. Понякога сменя настроенията си по-често и от момиче, вярвай ми. Не си му неприятна. Дори на мен ми идва да го убия по няколко пъти на ден, нищо че сме близнаци. Деймън е особен. Не се разбира добре с… хора.

— Сериозно? — засмях се.

— Е, радвам се, че се запознахме тук! — възкликна тя, сменяйки темата. — Не знаех дали няма да се почувстваш неудобно, ако се бях изтърсила у вас, преди да сте се нанесли и оправили.

— Не, нямаше да е неудобно.

Опитвах се да следя разговора, но не беше лесно. Тя прескачаше от тема на тема като човек с проблеми в концентрацията.

— Трябваше да ме видиш, когато Деймън ми каза, че си колкото нас. Ако беше пред мен, щях да го прегърна. — Тя почти подскачаше от въодушевление. — А ако знаех, че се е държал така грубо с теб, щях да му шибна един.

— Мога да си представя — казах с усмивка. — И на мен ми се искаше да му шибна един.

— Знаеш ли какво е да си единственото момиче в квартала и да трябва да прекарваш повечето време с досадния си брат?

Тя погледна встрани и тънките й вежди леко се вдигнаха. Проследих погледа й. Мърлявото момченце вече подскачаше с по една кутия мляко във всяка ръка, което ме подсети, че не бях взела мляко.

— Ей сега се връщам — казах и се насочих към хладилниците.

Майката на момченцето най-после го откри и се развика:

— Тимъти Робъртс! Остави кутиите веднага! Как не те е…

Момченцето се оплези. Понякога децата са най-убедителният аргумент в полза на въздържанието. Не че имах нужда от убеждаване. Взех мляко и се върнах при Ди, която стоеше, вперила поглед в пода. Стискаше така здраво дръжката на количката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Тимъти, ела тук веднага! — Майката сграбчи момченцето за пухкавата му ръка и го затегли настрани. От строго пристегнатия й кок се изплъзна кичур коса. — Колко пъти ще ти казвам да не се приближаваш до тях! — просъска тя през зъби.

Тях ли? Кои тях? Очаквах да видя някой иззад рафта, но бяхме само аз и Ди. Погледнах с недоумение жената. Отвращението, което се четеше в тъмните й очи, ме изуми. Тя изглеждаше направо погнусена, дори ужасена, ако се съди по начина, по който стискаше устни и трепереше.

И гледаше право в Ди.

После вдигна палавото момченце на ръце и избяга, оставяйки количката си насред коридора.

— Какво беше това? — обърнах се към Ди.

Тя се усмихна, но изглеждаше разстроена.

— Малък град. Хората са странни тук. Не им обръщай внимание. Както и да е, след всичкото разопаковане, а сега и пазаруване, сигурно си се отегчила до смърт. Няма по-досадна работа. Тия две неща направо могат да ги сложат като наказание в ада! Представяш ли си? Цяла вечност да разопаковаш кашони и да пазаруваш храна.

От безспирното дърдорене на Ди довърших покупките си ухилена. Обикновено такива хора ме изтощаваха на петата секунда, но въодушевлението в очите й и начинът, по който се клатеше напред-назад на токчетата си, бяха заразителни.

— Взе ли каквото ти трябва? — попита тя. — Аз съм почти готова. Всъщност влязох само за да те намеря, но ме притегли хладилникът със сладолед. Като ме хване, не пуска.