Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Не ме интересува кой го е започнал, аз ще го довърша. Ясно ли е?

Двамата с Олаф погледнахме Едуард, тогава се погледнахме един друг. Бавно и двамата кимнахме.

— Ясно е — каза Олаф.

— Кристално — отвърнах аз.

— Добре — Лицето му стана усмихнато, някак си с години подмладено. Как го правеше? — Хайде да тръгваме.

Тръгнахме.

“Обсидианова пеперуда”, клубът, беше между Санта Фе и Албакърки. Клубът беше построен навътре от пътя, като индианско казино.

Това беше изцяло капан за висококласни туристи. Паркингът беше толкова пълен, че трябваше да го обиколим, за да намерим място.

Сградата е била построена като изкуствен ацтекски храм. Или това, което аз знаех за ацтекските храмове. Но извън сградата изглеждаше като филмова постановка. Червен неон очертаваше квадратни лица, а името беше очертано с повече червен неон. Имаше опашка, спускаща се зад ъгъла на сградата и в горещата лятна тъмнина. Това не беше моят град. Не познавах мениджъра, така че не можех да прескоча опашката. Също така не исках и да се редя.

Едуард вървеше нагоре по опашката, сигурен, сякаш знаеше нещо, което аз не знам. Последвахме го, като послушни кученца. Не бяхме единствената четворка, която се опитваше да влезе в клуба. Бяхме единствената четворка, която не е съставена от двойки. За да се съчетаем ни трябваше, най-малко, поне още една жена. Но изглежда Едуард не се опитваше да се смесва. Той отиде в началото на опашката, където голям мъж, с широки рамене и индиански произход, стоеше с голи гърди, носеше нещо което изглеждаше като пола, но вероятно не беше. Тежка изкуствена златна яка описваше по-голямата част от раменете му, като мантия. Носеше корона от пера от ара* и други по-малки пера, които не можех да разпозная.

(Ара — Ара са най-едрите папагали. Оцветяването им е блестящо, основно в синьо, зелено, червено и жълто.)

Ако това беше само биячът на врата, наистина съм заинтересувана да видя цялото шоу. Въпреки че се надявах да имат достъп до много домашни папагали и да не са изклали птиците само заради дрехи.

— Ние сме компанията на професор Далас. Тя ни очаква — каза Едуард с най-добрият си „приятна среща” глас.

Окаченият с пера и злато мъж каза:

— Имена. — Той разгъна ръцете си и погледна в клипборда, който беше в ръката му през цялото време.

— Тед Форестър, Бернардо Spotted — Horse, Олаф Гъндерсон и Анита Ли. — Новото фамилно име ме спря. Изглежда, той наистина беше сериозен за това, че съм инкогнито.

— Идентификационни карти.

Опитвах се много трудно да запазя лицето си неутрално, но беше с усилие. Нямах фалшива лична карта. Погледнах Едуард

Той подаде шофьорската си книжка, тогава все още усмихвайки се, каза:

— Сега не си ли щастлива, че не те позволих да оставиш твоята в колата — и подаде втора шофьорска книжка на мъжа.

Той ги изгледа и двете по-дълго, отколкото мислех че трябва, сякаш подозираше нещо. Рамената ми всъщност бяха стегнати, чаках го да се обърне към мен и да каже, аха, фалшива шофьорска книжка, но той не го направи. Той подаде и двете книжки обратно на Едуард и се обърна към Бернардо и Олаф. Те чакаха с техните лични карти извадени, сякаш са правели това преди.

Едуард се отдръпна назад, заставайки до мен и ми подаде шофьорската книжка. Взех я и я огледах. Беше книжка направена в Ню Мексико с адрес, който не знаех. Но снимката беше моя, а името бе Анита Ли. Височината, теглото и останалите данни бяха точни, само името и адреса бяха грешни.

— по-добре го прибери в джоба си. Може да не съм наоколо следващият път, за да го намеря — каза той.

Прибрах го в джоба си, при другата шофьорска книжка, червилото, парите и допълнителният кръст. Не бях сигурна дали да бъда поласкана или обидена от това, че Едуард ми беше направил тайна идентичност. Разбира се, може би това беше просто шофьорска книжка, но познавайки Едуард, знаех че е нещо повече. Обикновено е така.

Големите двойни врати бяха отворени от друг голям мускулест тип в пола, въпреки че той нямаше корона от пера и модерна яка. по-малък бияч, изглежда. Вратите водеха към затъмнена стая опушена с тамян, който не разпознавах. Стените бяха напълно покрити с тежки завеси, само други двойни врати се показваше на пътя.

Друг бияч, този рус с тен на плътен мед, отвори вратата. Той имаше пера сплетени в русата му коса. Намигна ми докато минавахме през вратата, но изгледа отблизо Бернардо. Може би гледаше за оръжия, но аз мисля че гледаше задника на Бернардо. Нямаше да види оръжията отзад. Бернардо беше прехвърлил пистолета в предната част, тъй като оръжието щеше да се покаже ако е на гърба му. Което казваше колко впити бяха панталоните отзад.