Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Стаята, в която влязохме, беше голяма, простираща се в почти пълна тъмнина. Хората седяха на квадратни камъни маси, които ми изглеждаха подозрително като олтари. Или поне това, което Холивуд винаги е представял за олтар. „Сцената” заемаше голяма част от далечната лява стена, но това не беше сцена, не и наистина. Било е използвано като сцена, но е храм. Като че ли някой е отрязал върха на пирамида — храм и го е транспортирал тук, в този нощен клуб, в един град толкова далеч от буйните джунгли, където са били изградени, че самите камъни трябва да са самотни.

Жена се появи пред Едуард. Тя изглеждаше толкова етническа, като първият бияч с високо изваяни скули и лъскава черна коса, която стигаше до коленете й докато се придвижваше през масите. Имаше менюта в тъмните си ръце, така че предположих, че тя е домакинята. Но роклята й беше в червено с бял десен, а аз познавах коприна когато я видя. Роклята беше смътно ориенталска и не съвпадаше с декора на стаята или сновящите сервитьори в стари широки рокли от груб материал. Сервитьорите ходеха с широки сандали, докато домакинята се плъзгаше пред нас на високи токчета, червени като роклята и нокти, с перфектен маникюр.

Тя беше красива, висока, стройна, грациозна, като модел, но си противоречеше с облика, сякаш принадлежи на различна тема. Показа ни масата, която беше доста отпред с гледка към центъра на храма. Имаше жена на масата, която се изправи и ни предложи ръка, докато сядахме. Ръкостискането й беше здраво, а ръката — с големината на моята. Отнема практика да имаш здраво ръкостискане с толкова малки ръце.

Професор Далас, викайте ми Далас, беше по-ниска от мен, толкова малка, че в правилните дрехи би изглеждала доста млада. Тя носеше джинси Докерс, бяла риза с къси ръкави, с туид яка допълнено с кожени лепенки ла лакътят, сякаш е чела дрес код за колежански преподаватели и се опитва да спази изискванията. Косата й беше до раменете, средно кафяво, лицето й беше малко и триъгълно, и толкова бледо и перфектно, колкото бога който иска да бъде, очилата й бяха със златни рамки и твърде големи за малкото й лице. Ако това беше идеята й за дрехи за парти, някой трябва да я заведе на пазар. Но някак си, не мислех че на добрият професор й пука. Харесвах тази жена.

Мъж влезе през вратата, със странна форма, на върха на храма. В момента, в който той пристъпи, тишината започна да се разпростира около него, разпръсквайки се над цялата мърмореща аудиенция, докато не стана толкова тихо, че можех да чуя собствената си кръв как пулсира. Никога не съм чувала толкова голяма група да замлъква толкова бързо. Бих казала, че е магия, но не беше, не точно. Присъствието на този мъж беше някак магическо. Можеше да носи джинси и тениска и пак щеше да привлече вниманието ти. Разбира се, това което носеше само по себе си хващаше окото.

Неговата корона беше смесица от тънки дълги пера, странно зелено - синьо - златна окраска, така че като се преместеше цвета се променяше като дъга носеща се над челото му. Наметалото му висеше почти до коленете и изглежда беше оформено от същите пера като на короната, тъй като той се движеше във вълни на иридесценция (иидесценцията е оптично явление, при което цветът на дадена повърхност се променя с промяна на зрителния ъгъл) . Тялото му бе силно, квадратно и тъмно. Седях достатъчно близо, за да кажа дали е хубав или не, но гледайки го, не бях сигурна. Беше невъзможно да отделиш лицето от присъствието му, така че лицето нямаше голямо значение. Той беше атрактивен, не заради дължината на носа или края на брадичката, а просто защото.

Усетих, че сядам по-изправена на седалката, сякаш да привлека внимание. В момента в който го направих, знаех че дори и да не е магия, е нещо. Трябваше да се преборя, за да извърна очи от него и да погледна другите маси.

Бернардо го зяпаше, както и професор Далас. Едуард гледаше тълпата, а Олаф гледаше професора. Гледаше я, не по начина, по който мъж гледа жена, а както котка гледа птичка в клетка. Ако Далас бе забелязала, тя го игнорира, но някак си не мислех, че го е забелязала. Помислих си че дори присъствието на този мъж да изпълва залата, богатият му глас да се носи из въздуха, щях да усетя погледа на Олаф като студен повей по гръбнака си. Това, че Далас не съзнаваше нищо ме накара да се притеснявам за нея, съвсем малко и ме направи много сигурна, че не искам тя и Олаф никога да остават сами. Инстинктите й за оцеляване просто не са много добри.

Мъж, цар или върховен жрец, той говореше с богати тонове. Хванах само част. Нещо за месеца на Токскатал и избраният. Не можех да се концентрирам над гласът му, повече от колкото можех да го погледна, защото да му отдам прекалено много внимание означава, че ще бъда хваната от заклинанието, с което той омайваше тълпата. Не беше заклинание в истинският смисъл на думата, но имаше сила в това, ако не е магия. Разликата между магия и сила може да е много малко. бях принудена да приема този факт през последните две години.