Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Просто не искам да работя толкова много, Бернардо.

— Ако аз съм принуден да се преоблека, тогава всички ще се преоблекът — каза Олаф.

Погледнах го. Беше ли той прекрасен— Не наистина, но беше атрактивен. Ако можеше да намали рутината лошо момче, щеше да се запознае с доста момичета в клуба или може би, дори и да не я намали. Винаги ме е удивлявало, колко много жени харесват опасни мъже, мъже, за който знаеш, от момента, в който ги срещнеш, че са лоши момчета. Аз, аз предпочита мъжете си по-мили, по-нежни, приятни. Приятен и високо подценявано качество от повечето хора.

— Не си спомням някой да те е слагал начело, Олаф. Когато Едуард поиска да си сменя дрехите, ще ги сменя.

Той направи крачка към мен, но каквото и да искаше да каже или направи, спря, когато Едуард влезе в стаята. Той носеше червен потник и риза с къси ръкави, която съвпадаше с потника. Ризата щеше да крие презраменият му кобур, ако е внимателен. Дънките му бяха нови и черни и с русата си коса, която беше пораснала достатъчно че да се извие леко, той наистина изглеждаше сладък. Едуард никога не изглежда сладък.

Знам, когато съм победена. Така че вдигнах ръце, предавайки се и тръгнах към спалните. Тогава спрях. Обърнах се към него.

— Мислих, че щом си решил да ме заведеш там, без ченгета, с идеята, че чудовищата може да говорят с Анита Блейк, вампирският екзекутор. Така че това означава без прикритие.

— Защо сменянето на дрехите е прикритие за теб? — попита Бернардо.

Погледнах го и погледнах обратно към Едуард.

— Ако искаш услугите ми, ще приемеш каквото нося. Не се обличам официално извън офиса.

Едуард каза:

— Нека отидем с теб малко прикрита. Огледай клуба, срещни чудовищата, преди те да разберат какво си.

— Защо?

— Знаеш отговора.

— Искаш да поогледам, използвам опита си, преди те да разберат, че имам опит.

Той кимна.

— Но също така искаш да бъда Анита Блейк и да впечатля чудовищата.

— Да.

— Трудно е да бъда и двете.

— Бъди турист, докато те не те разкрият, тогава бъди себе си.

— най-доброто от двата свята — казах.

— Точно.

Погледнах го.

— Това ли е целият ти план— Без скрити тайни?

Той се усмихна и беше усмивката на Тед, мързелива, невинна.

— Защо бих направил това?

Просто поклатих глава и тръгнах към спалните.

— Забрави, че съм попитала. Ще облека нещо по… празнично — Казах без да се обръщам.

Едуард не ме извика и не каза, че няма смисъл да се преобличам, така че продължих да ходя. Бяхме под прикритие, явно. Мразех работата под прикритие. Просто не съм толкова добра в това.

Също така не бях взела нищо, което да подхожда за клуб. Сложих си най-новите и най-черните си дънки. Найките щяха да минат, защото не бях донесла нищо друго. Освен още Найки. Всичките ми ризи бяха просто различни цветове на един или два стила. Ако откриех нещо комфортно, се научих да го купувам двойно, ако наистина ми хареса нещо и в различни цветове, ако наистина, наистина ми хареса стила. Това означава, че обикновено нося миналогодишния стил, дълго след като модна тенденция се е променила, но просто не ми пука.

Сложих си кралско синя памучена риза с остро деколте. Почти всички ризи, който бях донесла, бяха с остро. Синьото беше малко по-меко от останалите цветове. Добавих съвсем леко сенки, достатъчно молив за очи, че да е драматично достатъчно и спирала, съвсем малко руж и червено червило.

Не можех наистина да се погледна добре в малкото огледало в стаята, но поне грима изглеждаше добре. Презраменият кобур беше много черен срещу синята рица, но черното сако щеше да се погрижи за това. Тъй като не можех да си махна сакото, без да издам момчетата, добавих каните на китките си със сребърните остриета в тях. Освен това, никога не знаеш кога може да ти потрябва добро острие. Прекарах четка през косата си и бях готова.

Явно, изглеждам добре защото Бернардо каза:

— Връщам си думите. Ако избереш дрехите си, може да изглеждаш по-добре от мен.

Поклатих глава.

— Не, няма, но мерси, че го каза.

— Оставете — каза Едуард.

— Тя показва прекалено много гърди — каза Олаф.

Погледнах напълно прозрачната му риза.

— Мога да видя зърната ти.

Лицето му стана по-тъмно. Мисля, че наистина се изчерви.

— Кучка.

— Да, сигурно, ти и коня, който яздиш — казах.

Едуард застана между нас, успокоявайки големия мъж. На мен, каза:

— Не го дразни освен ако не искаш проблеми.

— Той започна — казах.

Той погледна и двама ни, на лицето му беше леденият поглед, който съм виждала, когато убива.