Брендон Сандерсон - Към небето

— По радио близо до станцията се води разговор — отвърна той, — но подозирам, че тези кораби използват комуникации, по-бързи от светлинен ускорител.

— Остави всичко, което правиш, за да ни защитиш с щита — помолих, — но не го спускай напълно. Ако изпищя или полудея, спусни го отново.

— Добре… — съгласи се Ем-бот. — Вече ми се виждаш луда, но това, предполагам, не е нищо ново.

Усетът отново се върна, чух гласовете от тъмнината на космоса. Чувах думите им, онези, които изпращаха от нищото. Знаех какво казват, нямах нужда от превод, защото на това място езиците бяха едно.

— То ме наблюдава ! — каза едно от съществата. — Струва ми се, че иска да ме изяде. Това изобщо не ми харесва!

— Би трябвало да е обезсилено — върна се отговорът от станцията. — Ако те гледа, не те вижда. Ние пренаписваме образите пред очите му. Изтеглете кораба за оглед. Това не е стандартен модел на ЗСД. Любопитни сме как е построен.

— Изобщо не искам да се доближавам — рече друго същество. — Не знаете ли колко са опасни тези създания?

Любопитно погледнах през капака, когато корабът се приближи, след това се ококорих и оголих зъби. Съществото изпищя, обърна кораба си и избяга. Другите два също се отдръпнаха.

— Тази работа е за бойни дрони — рече едно друго. — Не за кораби с екипажи.

Те ми се струваха толкова уплашени . Съвсем не бяха ужасните чудовища, които си представях открай време.

Отпуснах се на седалката.

— Искаш ли да опитам да хакна системата им? — попита Ем-бот.

— Можеш ли да го направиш?

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отвърна той. — Ще трябва да прихвана входящ сигнал, след това да разкодирам кодовете им и да създам примерен модел, след това да прехвърля файловете, докато прониквам в местните защитени линии — и това трябва да стане, без да задействам алармите им.

— Значи, можеш ли да го направиш?

— Току-що го направих — отвърна той. — Обяснението беше много дълго. Започвам прехвърляне на данни… А, заловиха ме. Изхвърлиха ме и протокол за сигурност пречи да проникна отново.

В станцията заблестяха светлини и малко по-късно ескадрила малки кораби изскочи от един от входовете отстрани. Познавах тези изтребители. Крелянски прихващачи.

— Време е да вървим — рекох и стиснах контролните уреди, обърнах Ем-бот. — Можеш ли да ни преведеш през пояса отломки, без да задействаш платформите за защита?

— Предполага се, че креляните правят това всеки път, когато атакуват планетата — отвърна той, — така че би трябвало да е възможно.

Включих на свръхскорост, отправихме се към външния пласт отломки. Ем-бот включи някакви насоки на капака и аз ги последвах, отначало доста напрегната. Плъзнахме се близо до някои от платформите, докато си проправяхме път към планетата, но нито една от тях не откри огън по нас.

Чувствах се странно… нащрек. Очарованието, което бях изпитала преди — желанието да разбера какво кара звездите да пеят — бе изчезнало. Беше заменено от неподправен реализъм.

Идването ми тук наистина беше проява на лудост . Дори за мен. Само че докато се промъквахме покрай пластовете отломки, крелянските прихващачи изостанаха. Изглежда щях да успея да се върна на планетата.

— Добра ли се до нещо? — попитах. — От компютрите им?

— Започнах с най-важните заповеди на станцията и продължих нататък. — Не свалих много, но… О-о-о… Това много ще ти хареса.

— Кое? — попитах и включих на свръхскорост на връщане към Метален рой. — Какво си открил?

— Отговори.

Два часа по-късно седях в командния център на ЗСД, увита в одеяло, качила крака на седалката. Бяха ми дали стола на адмирал Железен юмрук.

От онзи момент в нищото ми беше студено. Не можех да се отърва от студа и одеялото почти не ми помагаше. Главата ми все още пулсираше въпреки огромното количество обезболяващи, които изпих.

Група важни хора бяха наобиколили стола ми и се бяха надвесили над мен. Лидери от националното събрание, младши адмирали, командири. Увереността ми растеше, че вярват, че няма да се обърна срещу тях, макар че отначало — след като навлязох в атмосферата — те бяха изключително предпазливи.

Вратата към командния център се отвори и Коб най-сетне закуцука вътре. Бях настояла да изчакаме, докато го докарат и изпие следобедната си чаша кафе.

— Добре — скръсти ръце Железен юмрук. — Капитан Коб е тук. Може ли вече да говорим?

Вдигнах пръст. Може и да бе дребнава проява от моя страна, но ми беше безкрайно приятно да карам Железен юмрук да чака. Освен това, имаше още един човек, който заслужаваше да бъде тук, преди да започна с обясненията.