Брендон Сандерсон - Към небето

— Гъбите са предпочитаната награда — продължи Ем-бот. — Колкото е възможно повече видове.

— Ти сериозно ли? — попитах аз и свалих шлема, за да избърша чело. — Още ли се занимаваш с гъбите?

— Не изтрих тази част от програмата — отвърна той. — Обичам я. Дава ми възможност да събирам нещо, както хората трупат най-различни вещи от сантименталност или заради тематичната им стойност.

Ухилих се, въпреки че не можех да се отърся от усещането за очите, които ме наблюдаваха. Тези… неща знаеха какво съм направила и не им стана никак приятно. Може би имаше причина уменията на Ем-бот за постигането на скорост, по-бърза от светлината, да бъдат офлайн.

Това, разбира се, водеше до въпрос. Можехме ли да направим отново същото? Бабчето казваше, че майка ѝ е била двигателят на Дръзки. Тя го е карала да работи.

Отговорът не е да се страхуваш от искрата, а да се научиш да я контролираш.

Вдигнах поглед нагоре, към небето.

И там видях дупка . Отломките се бяха изместили така, че се виждаха звездите. Точно както… както в онзи ден, когато бях с татко. Първият ми път на повърхността.

Беше твърде значимо, за да е просто съвпадение.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Адмиралът се опитва да се свърже с теб, но ти си свалила шлема.

Сложих си разсеяно шлема, без да откъсвам поглед от пояса отломки. Това бе пътят към безкрайността. Можех ли да… чуя нещо там? Призоваваше ли ме?

— Спенса — заговори адмиралът. — Как оцеля след взрива?

— Не съм сигурна — признах.

— Май сега ще трябва да реабилитирам баща ти — рече тя.

— Току-що оцеляхте след експлозия на животозаличаваща с няколко метра — натякнах аз — и все още мислите за някаква стара вражда?

Адмиралът не каза нищо.

Да, можех… наистина можех да чуя звездите.

Ела при нас.

— Спенса — продължи тя. — Трябва да знаеш нещо за твоя татко. За онзи ден. Ние излъгахме, но то бе за ваше добро.

— Знам — отвърнах и посегнах към контролните уреди, обърнах подемния пръстен така, че да се насочи надолу. Моят кораб се завъртя и носът щръкна нагоре. Към небето.

— Върни се в базата — нареди адмиралът. — Върни се, за да получиш почести и да отпразнуваме победата.

— Ще се върна. След известно време.

Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък.

— Спенса. У теб има дефект. Моля те. Трябва да се върнеш. Всеки момент, който прекараш в небето, е опасен и за теб, и за всички останали.

Бъди различна. Насочи се към нещо по-грандиозно.

— Корабът ми няма деструктори — заявих разсеяно. — Ако се върна полудяла, можете да ме свалите.

— Пумпал — заговори отново Железен юмрук с болка в гласа. — Не го прави.

Нещо по-грандиозно.

— Довиждане, адмирале — отвърнах и прекъснах връзката.

След това включих на свръхскорост и се изстрелях напред.

Устреми се към звездите.

Знаех, че е глупаво.

Адмиралът беше права. Трябваше да се върна в базата.

Само че не можех. Не само защото звездите ме зовяха, примамваха. Не само заради онова, което се случи между два удара на сърцето.

Не ме контролираше нещо друго. Поне така мислех. Само че трябваше да разбера. Трябваше да се изправя срещу това.

Трябваше да видя онова, което бе видял татко.

Летяхме все по-високо и по-високо, където атмосферата изтъня, и видяхме извивката на планетата. Продължихме още по-високо, устремихме се към дупката в пояса от отломки.

Приближих повече от когато и да било преди и този път бях удивена колко стройно и спретнато е всичко. Ние го наричахме пояс от отломки, но всъщност това не бяха отломки. Имаха си форма. Имаха и предназначение.

Огромни платформи, които отправяха светлина надолу. Други приличаха на корабостроителници. Заедно образуваха нещо като счупени черупки около планетата ни. И те се бяха подредили така, че да създадат отвор.

Минах през огромната зейнала паст. Ако се отклоня настрани, сигурно щях да попадна в обсега на защитните оръдия, за които бе споменал Коб. Тук обаче, в този своеобразен коридор, бях в безопасност.

Докато минавах първия пласт отломки, Ем-бот каза, че сме навлезли в истинския космос — въпреки че каза, че линията между атмосферата и не-атмосферата е „произволна граница, тъй като екзосферата не свършва, а изтънява“.

Притаих дъх, изпълнена със страхопочитание, докато подминавахме огромни платформи, които можеха да поберат Висина хиляда пъти, дори повече. Бяха покрити с нещо като сгради — всички притихнали, тъмни. Бяха милиони.