Брендон Сандерсон - Към небето

Някога тук са живели хора , помислих си аз. Изкачих се покрай още няколко пласта. Вече пътувахме на невероятна скорост — Маг-55, — но без напора на вятъра това нямаше значение. Скоростта е нещо относително в космоса.

Отклоних поглед от платформите към края на коридора. Там някъде бяха тихите, спокойни светлини.

— Спенса — рече Ем-бот. — Долавям радио комуникация пред нас. Една от тези точки не е звезда.

Приведох се напред, когато минахме покрай нов пласт отломки. Да, отпред виждах блестяща точка, която бе много по-близо от звездите. Кораб ли беше? Не, космическа станция. Приличаше на пумпал, със светлини от всички страни.

Около нея се движеха по-малки светлинки. Кораби. Нагласих курса ни, насочих се към станцията. Под нас една платформа се въртеше в орбитата си, отряза гледката ми към Метален рой. Щях ли да успея да се върна? Изобщо имаше ли значение?

Чух ги по-високо, гласовете на звездите. Говорът не идваше от радиото, не оформяше думи. Зовът на звездите… това беше… това бяха крелянски комуникации . Те използваха това място между ударите на сърцето, за да говорят едни с други, да са в непрекъсната комуникация. И… и умовете на мислещите машини по някакъв начин разчитаха на същата технология, за да обработват данните бързо.

Всичко това изискваше достъп до онова не-място, онова никъде .

Приближихме станцията.

— Те не знаят ли, че е опасно? — прошепнах. — Че нещо живее в онова никъде? Не знаят ли за очите?

Може би тъкмо затова използваме единствено радио , помислих си аз. Затова прадедите ни са изоставили тази напреднала технология за комуникации. Прадедите ни са се страхували от онова, което живее в нищото.

— Объркан съм и не разбирам какво имаш предвид — призна Ем-бот. — Мислех, че креляните използват нормални субсветлинни комуникации освен суперлуминалните. В обикновените мога да проникна и да ги подслушвам. След това да ги преведа.

Забавих Ем-бот, подминах кораби, които се обърнаха към моя. Те изглежда не бяха изтребители; бяха като кутии, с огромни отворени прозорци отпред.

В този момент нещо ме порази като физически удар. Промъкна се в ума ми, замъгли погледа ми. Изпищях, отпуснах се на коланите.

— Спенса! — повика ме Ем-бот. — Какво не е наред? Какво става?

Успях единствено да изскимтя. Каква болка . И… впечатления.

Те ми изпращаха образи. Те се опитваха… опитваха се да заличат онова, което виждах…

— Включвам стелт и заглушаване! — реши Ем-бот. — Спенса, долавям необичайни сигнали. Спенса?

Гласовете изчезнаха. Болката се изпари. Изпуснах дълга въздишка на облекчение.

— Не умирай, моля те — не спираше Ем-бот. — Ако това се случи, ще трябва да направя Родж мой пилот. Това съвсем няма да е най-логичната ми постъпка, защото и на двамата ще ни бъде неприятно.

— Няма да умра — заявих, облегнах се назад и докоснах шлема. — Имам дефект. Дупка вътре в мен.

— Човеците имат много дупки. Искаш ли да ти представя списък?

— Моля те, не го прави.

— Ха-ха. Това беше хумор.

— Имам дупка в ума си — признах. — Тя може да надникне в нищото, но те могат да я използват срещу мен. Мисля… мисля, че на татко са му показали някаква холограма за ума. Когато се е спуснал отново на Метален рой, той е видял онова, което врагът е искал да види.

Спомних си какво повтаряше той. Ще ви избия. Ще ви избия до един… Беше толкова тъжен, толкова мек. Той мислеше, че хората са изгубили, че приятелите му вече са мъртви. Онова, което бе видял, не е било истинско.

— Когато е прострелвал приятелите си — прошепнах, — той е мислел, че сваля креляни.

Няколко кораба като кутии приближиха до Ем-бот в чернотата. Реших, че са куриери или пък шлепове. През широкия преден прозорец видях създания, които бегло приличаха на нашите рисунки на креляни. Тъмни форми в ризници, с червени очи.

Само че тук те бяха в ярки цветове — наситено червено и синьо, изобщо не бяха тъмни. Напомниха ми донякъде на снимките на раци от старата Земя, които бях виждала по време на курса по древна биология. А „защитното облекло“, което носеха, приличаше повече на някакъв жив апарат с отвори за „главата“, така че съществата да могат да гледат навън.

Отстрани малките кораби бяха изписани с нещо като думи на странен език.

— Кетос редгор Артен листро листринс — прочете Ем-бот. — Грубо означава „Затворнически център за задържане на земляни“.

Ангели небесни. Това… звучеше зловещо.

— Можеш ли да ми кажеш какво говорят?