Брендон Сандерсон - Към небето

Джуди гледаше как бомбата пада. Беше направила всичко по силите си. Може би човечеството щеше да успее да се възроди с останалите кораби, които оцелееха. Може би наследниците на Дръзки щяха да продължат да съществуват.

Щяха да оцелеят и без Висина. Тя се стегна. Корабите се разпиляха, за да избягат от удара. Всички, освен един.

Този изтребител се насочи към бомбата.

— Дефекта — прошепна Джуди.

Улових бомбата със светлинното копие, след това се устремих нагоре толкова рязко, че невероятните Грав капс на Ем-бот не успяха да поемат ускорението. Бях залепена за седалката, докато следвах очертанията на прашен хълм, повлякла животозаличаващата след себе си.

Ем-бот включи таймер, който да отразява онзи на бомбата. Четирийсет и пет секунди.

— Трябва да изкараме това чудо от опасната зона — заявих и натиснах дросела за пълен напред и включих на свръхскорост.

— Ще успеем на косъм, но ще бъде твърде опасно — предупреди той. — Задействам атмосферните гребла, за да не се откъсне бомбата, когато ускорим, но над Маг-16 покритието на греблата така ще се свие, че ще обхване бомбата, следователно, при сегашната ни скорост…

Отдалечихме се от Висина, ускорихме до скорост, която нито един от корабите на ЗСД не можеше да достигне. Усетих джи форса въпреки Грав капс. Прелетяхме през средата на група кораби на ЗСД и те изчезнаха зад нас след секунда.

— Ще успеем! — съобщи Ем-бот. — На косъм. Само че… О!

— Какво? — попитах.

— Ще бъдем в центъра на удара, когато тя се взриви, Спенса. А аз не искам да умирам. Това е твърде нежелан изход.

Броячът показваше десет. Пред мен видях черни точки във въздуха. Креляни преследваха кораби на ЗСД.

— Трябва да има изход от това положение — замисли се Ем-бот. — Бустър и дросели: онлайн. Не, не са достатъчно бързи. Подемен пръстен и контрол на височината: онлайн. Можем ли да се издигнем достатъчно бързо? Не, не, не!

Завладя ме спокойствие. Пълно спокойствие.

— Комуникации и стелт системи: онлайн, но безполезни. Светлинно копие: онлайн, носи бомбата. Ако я пуснем прекалено скоро, вълната ще помете Висина.

Отпуснах се в кораба и се почувствах — превърнах се — процесорите му, докато работеха. Почувствах как броячът отмерва три.

— Самовъзстановяване: офлайн. Деструктори: офлайн.

Две.

Почувствах, не видях, цветето на първата експлозия на бомбата зад мен. Усетих, не чух как работят диагностичните уреди на Ем-бот.

— Биологичен компонент включен — редеше гласът му.

Едно.

— Хипердрайв ускорител: офлайн.

Заобиколи ни огнена експлозия.

— Какво? — недоумяваше Ем-бот. — Пумпал! Включи…

Направих нещо с ума си.

Изчезнахме, оставихме дупка с формата на изтребител сред разширяващото се цвете от огън и разрушение.

В този миг, между ударите на сърцето, усетих как влизам на някакво тъмно място. Не беше просто черно, ами място на нищото . Там материята не съществуваше и не можеше да съществува.

В онзи миг между ударите на сърцето, някак престанах да съществувам , ала не престанах да усещам . Обгърна ме бяло поле милиарди звезди. Бяха също като очи, които се отварят в миг, озаряват ме.

Древни неща се размърдаха. И ето че в онзи момент между ударите на сърцето, те не само че ме видяха, ами ме опознаха …

Изтръгнах се от онова място, което не беше място и се почувствах така, сякаш висях на коланите, сякаш бях запокитена обратно в кокпита. Ахнах, сърцето ми препускаше, по лицето ми струяха вадички пот.

Корабът ми се рееше, безмълвен, спокоен, светлините на контролния панел мигаха.

— Хипердрайв ускорител офлайн — рече Ем-бот.

— Какво? — попитах аз и се опитах да си поема въздух. — Какво беше това?

— Не знам! — призна той. — Но инструментите ми ни поставят — пресмятам — на сто километра от мястото на детонацията. Леле. Вътрешният ми хронометър не показва никакво несъответствие между нашето време и соларното време, така че сме преживели времево разширение — но някак сме пропътували това разстояние на практика мигновено. По-бързо от светлината, разбира се.

Облегнах се назад на седалката.

— Обади се във Висина. Те в безопасност ли са?

Каналът се включи, чух викове, писъци — трябваха ми няколко секунди, за да разбера, че са викове на радост, не на ужас.

— База Висина — заговори Ем-бот. — Тук Звездна единайсет. Можете да започнете да ни благодарите, че ви спасихме от изтребление.

— Благодаря ви! — извикаха някакви гласове. — Благодаря!