Брендон Сандерсон - Към небето

— Добре… — поклатих глава и направих сложен лупинг на Алстром.

— Дупките в спомените ми са оставили някои еклектични дреболии — отвърна той. — И-ха.

Направих десен завой, следях сензорите за близост и забелязах, че Артуро, Странница и Нед са пристигнали.

— Това ли сме всички, Амфи? — попитах.

— Ескадра Бурен прилив ще бъде тук след минута и половина — обясни Артуро. — Джорген е с тях, има и двама по-възрастни пилоти, които не познавам. По пътя към тях са се присъединили и скаути, така че Еф Ем може да е с тях.

— Супер — отвърнах, изръмжах и направих още няколко отбранителни маневри. — Докато пристигнат, вижте дали двамата с Нед можете да отклоните бомбардировача. Бъдете внимателни, защото черните охранителни кораби са по-способни от средните креляни. Просто се опитайте да отклоните бомбардировача, за да…

— Не — намеси се Железен юмрук по линията. Супер. Естествено, че тя слушаше. — Пилоти, свалете бомбардировача.

— Колкото и да ми се иска да се жертвате, Железен юмрук — заявих, — нека уточним дали това е най-важното. Амфи, Нед, вижте какво можете да направите.

— Дадено, Пумпал — отвърна Нед.

— Ами аз? — попита Кималин.

— Остани настрани — наредих. — Прицели се в бомбардировача. Изчакай да свалят щита му, а охраната да се разсее.

Частната линия на таблото светна.

— Спенса… — повика ме Кималин. — Сигурна ли си, че искаш да оставиш това на мен? Искам да кажа…

— Аз нямам никакви оръжия, Страннице — обясних. — Ти или никой. Можеш да се справиш. Приготви се.

Гмурнах се ниско, сред дъжда от деструкторен огън. Плъзнахме се над земята, антуражът ми ме следваше като гневен рояк насекоми. Пред мен се виждаше Висина. Бяхме съвсем близо .

Над мен Нед и Артуро бяха в сблъсък с черните охранители. Нямах време да обръщам внимание, тъй като трябваше да се отклоня в нова посока и да избягам от креляните, които се опитваха да ми отрежат пътя.

Два изстрела с деструктор попаднаха върху щита на Ем-бот.

— Ей! — възмути се Ем-бот. — Само затова ще преследвам първородните ви и ще се заливам от смях, когато ви разказвам за смъртта им в най-ужасяващи подробности с много неприятни прилагателни!

Изпъшках. Той каза и това по общия канал.

— Моля ви, кажете ми — започнах, — че не говоря по този начин.

Останалите не отговориха.

— Всички смазващи човешки болести — много от които причиняват противно подуване — да ви се стоварят на главите!

— О, ангели небесни. Така значи говоря, а? — Стиснах зъби и натиснах дросела, за да избягам от врага. Те бяха толкова много. Имаха нужда от няколко късметлийски изстрела.

Аз обаче трябваше да им задържа вниманието още малко. Врязах се надясно и нанизах един със светлинното си копие, използвах инерцията му, за да завия надясно. Стрелнах се покрай партньора му, когато освободих онзи, за когото се бях уловила и той се отплесна настрани.

Сега нагоре. Устремих се по склона на хълм, заобиколих и избягах преди креляните да успеят да ме притиснат.

— Спенса? — повика ме Ем-бот.

Надолу. Гмурнах се, точно преди крелянски кораби да ми пресекат пътя в обратната посока.

— Как го правиш? — попита той.

Дясно. Минах през средата на формация, устремила се към мен. Деструкторен огън докосна крилата ми, но пряко попадение нямаше.

— Ти реагираш — отбеляза той, — на неща, които те все още не са направили .

Усещах заповедите им някъде в ума си. Бяха тихи, но пронизителни, командите се спускаха отгоре и идваха надолу при тези креляни. Те комуникираха през пространството, от друго място и аз можех да се включа. Слушах командите, които им подаваха.

Някак разбирах тези команди и откликвах преди да разбера какво правят.

Постарах се да не позволявам това да ме плаши и стряска.

Ем-бот бе невероятно маневрен, способен на бързи отскоци напред и скорострелни отклонения в една или друга посока. Докато летях, имах чувството, че го усещам — усещах електричеството, което преминаваше заедно със заповедите ми по корпуса му. Летях с подсъзнателните умения на човек, който раздвижва мускулите си. Разчитах на точността на предпазлив хирург, на нахлуващата енергия на най-силния атлет. Беше невероятно .

Бях толкова погълната, че за малко да пропусна Артуро, когато се обади.

— Пумпал, не се получава. Тези черни охранители отказват да се отделят от бомбардировача. Стрелят, ако се приближим, но се отдръпват в мига, в който ние се отдръпнем. А бомбардировачът продължава да лети право към целта.