Джеймс Кори - Сибола гори

В коридора до преддверието тя подръпна надолу сарито си и го нагласи. Не че се беше измачкало, но ѝ стягаше от едната страна и това я дразнеше. Мека светлина бликаше от каменни аплици по стените. Миришеше на сандалово дърво и ванилия, дочуваше се лека, приятна музика. Сякаш не се намираше в правителствена сграда, а в хотелски комплекс за релаксиране.

— Крисджен! — провикна се мъжки глас откъм преддверието. Тя се обърна. Видя висок мъж с няколко отсенки по-тъмна от нейната кожа и коса по-бяла от сивкавите ѝ кичури. Той протегна ръце към нея и когато я приближи, тя го прегърна. Никой, който ги наблюдаваше, не би могъл да предположи, че двамата държат в ръцете си поне няколко могъщи политически организации на човечеството. Земята може и да се страхуваше от Пояса, а Поясът да ненавижда Земята, но СВП и ООН трябваше да поддържат мирен дипломатически декор и истината беше, че тя харесваше този стар копелдак.

— Нямаше да си тръгнеш, без да кажеш довиждане, надявам се? — попита той.

— Корабът ми отлита едва утре — отвърна тя. — Отивах на вечеря с приятел.

— Въпреки това се радвам да те видя. Имаш ли минутка?

Фред Джонсън закрачи бавно по коридора и тя се присъедини към него. Преддверието беше облицовано с шлифован камък. Един фонтан в центъра разпръскваше лениво водни капки върху абстрактна човешка скулптура. Той приседна на ръба на фонтана. Тя си помисли, че бавните вълнички вътре карат водата да изглежда покрита с мазен слой.

— Съжалявам, че не можах да ти окажа по-голяма подкрепа — поде Фред. — Но ти знаеш как стоят нещата.

— Зная. Правим каквото можем, без да преминаваме границата, както винаги.

— Имаме доста поясни на онези кораби. Ако приема твърда линия към тях, ще бъде далеч по-зле, отколкото ако проявя отстъпчивост.

— Не е необходимо да се извиняваш на мен — погледна го Авасарала. — И двамата бяхме ограничени в действията си от реалното положение. А и поне не сме толкова прецакани, колкото е Пратканис.

— Зная — рече Джонсън и поклати глава.

— Андерсън Доус все още ли дърпа конците там?

Джонсън сви рамене.

— В повечето случаи. Като квачка на малки пиленца е. Само че неговите пиленца имат доста оръжие и свръхдоза от неолибертантски теории за собственост. Ами при теб? Как се справя Гао като генерален секретар?

— Тя не е глупава, но се е научила да се преструва на такава — подсмихна се Авасарала. — Може да произнесе всички правилни думи и да ги придружи със съответните жестове. Имам грижата за нея.

Фред Джонсън изсумтя. Фонтанът бълбукаше, а досадната музика не му действаше успокояващо. Тя имаше усещането, че са на прага на нещо, но може би беше само илюзия. Истината беше, че отдавна бяха прекрачили границата.

— Пази се, Фред — рече Авасарала.

— Ще държим връзка.

Съвместен отряд на марсианските сили за сигурност и охраната от ООН бе блокирал станцията на субтранса заради нея. Авасарала седеше във вагона с трима въоръжени пазачи и потъмнени стъкла. Седалката бе извърната към прозореца, където можеше да види отражението си. Изглеждаше уморена, но поне ниската гравитация я подмладяваше. Страхуваше се, че с възрастта шията ѝ увисваше. Вагонът се носеше с тихо свистене по релсите. Тунелът отвън бе във вакуум, за да намали съпротивлението. Тя опря глава на стената и затвори очи.

Марс беше първи. Не първата база или първата колония, но първият опит на човечеството да прекъсне връзките със Земята. Успяла колония, която обяви своята независимост. И ако Соломон Ъпстейн не беше марсианец и не беше усъвършенствал двигателя си, Марс щеше да е мястото на първата междупланетна война. Вместо това Земята и Марс бяха сключили един труден съюз, в който всяка страна се чувстваше по-силна от другата, и се бяха заели да преустроят Слънчевата система. И е било така, откакто помнеше.

Това беше опасността да си стар и политик. Навиците надживяха ситуациите, които ги създаваха. Политиката оставаше непроменена на места, които я бяха вдъхновили, а сетне се бяха променили. Интегралът на човешката сила се беше променил и моделите, които тя използваше, за да го измерва, също търпяха изменения и непрестанно ѝ се налагаше да си напомня, че миналото е различно място. Че вече не живее в него.

Метрото спря в Нариман и Авасарала излезе. Станцията бе претъпкана от местни, задържани заради нейното пътуване. На Земята те щяха да са смесица от европейци, африканци, азиатци и полинезийци. Тук те бяха марсианци, а тя бе землянин. Докато охранителите я водеха към електрическата кола, тя се зачуди какви ли ще бъдат след това. Новотеранци, предполагаше. Освен ако колонистите не измислят нещо друго. А после… какво? Илусианци? Илюзионисти? Какво глупаво име.