Джеймс Кори - Сибола гори

— Е, радвам се за нея — подсмихна се Маруик. — Направо да ти се доще да останеш, а? И да видиш как ще се развият нещата?

— Не и на мен — поклати глава Хейвлок. — Да знаеш само какво е тук долу. Мръсно, лишено от живот и всичко изглежда слепено от горещ туткал и хартия. Освен това има червеи, които могат да ти видят сметката за секунди. Ще бъда изненадан, ако тези хора изкарат и година.

— Наистина?

— Знаеш, че след месец, два или осем нещо ще се случи. Хидропонните инсталации ще спрат да работят или ще се появи някоя друга гадина, която обича да се загнездва в очите, само че този път няма да разполагат с готово лекарство, или пък някоя от луните ще ги нападне от небето. По дяволите, шибаните червеи убийци може да си отгледат крилца. Откъде сме сигурни, че не могат? Знаем, че на дъното на океана има реактори, достатъчно мощни, за да взривят цялата планета. Холдън твърди, че са изключени, но кой може да знае със сигурност? Нищичко не разбираме тук.

Маруик не изглеждаше впечатлен, но кимна.

— Предполагам, че е така.

— Не, искам си обратно станция Церера или дори Земята, или Марс. Знаеш ли какво имат в Ню Йорк? Денонощни закусвални с мазна храна и гадно кафе. Искам да живея на свят с денонощни закусвални. И надбягвания. Да ми доставят вкъщи тайландска храна, направена от нещо, което вече не съм ял седем пъти през последния месец.

— Говориш все едно на Земята е рай — подсмихна се Маруик. — Но лично аз се чувствам малко неудобно, че трябва да зарежа всички тия хора, ако наистина ще умрат.

— Може и да не умрат — възрази Хейвлок. — Няма да е първият път, когато греша в преценката си. Пък и държат скрити козове. Имат повече учени и инженери на глава от населението, отколкото навсякъде другаде в човешките поселения. А и ще им оставим припаси ѝ снаряжение.

— И все пак, шансовете им изглеждат малки.

Хейвлок се надигна и койката изскърца.

— Не забравяй, че вече са заедно. Това е много важно. Когато се започна, почти се бяха стиснали за гушите, а сега вдигат заедно палатки. Ако не се появи нещо ново, което да ги избива, току-виж скоро посрещнат и първите бебета на Нова Тера. И не бих се обзаложил, че родителите им ще са дошли с един и същ кораб.

— Хъм — изсумтя Маруик. — Хубаво е да знаеш, че с каквото и да се захванат хората, каквото и да носят със себе си, човечеството все още може да се сплотява при трудности.

Хейвлок сви рамене. Гласът на Коенен все още бе пресен в спомените му, както и картината на отдалечаващия се прострелян Уилямс. Наоми Нагата в нейната килия. Поясният инженер, в чието шкафче пикаеха други. Совалката, която бяха преоборудвали в адска машина. Божичко, достатъчен бе само Уилямс. Не можеше да си представи какво щеше да стане, ако бяха спуснали совалката бомба.

— Понякога успяваме, понякога не. Тези хора могат със същия успех и ентусиазъм да си прегризат гърлата. Това също се е случвало. Просто хората, които го правят, не сядат после да пишат исторически книги.

— Амин — поклати глава Маруик и се засмя. — Амин, наистина.

„Росинант“ наистина бе пострадал здравата.

Корабът имаше множество различни пробойни във външния корпус, по целия ляв борд. Холдън виждаше ярките петна, където Басиа и Наоми бяха подменили повредените сопла на маневрените двигатели. Истинско доказателство за уменията на Алекс бе фактът, че бе успял да ги свали на повърхността, без да се разбият. Поне едно от гнездата на оръдията бе изтръгнато от корпуса и цевта вътре вероятно не беше годна за употреба. Да не забравя също и продълговатия белег през целия корпус, който според Наоми беше от импровизирана ракета.

Холдън доволно отбелязваше всяка повреда в списъка за финансиране на щетите, който възнамеряваше да представи на Авасарала.

„Росинант“ се издигаше на широко и пусто място в района, където преди се намираше Първо кацане. Недалеч вече стърчаха скелетата на новите постройки. Хората строяха върху руините на онова, което се бе намирало тук преди, също както го бяха правили през цялата си история. Толкова много неща бяха изгубени, но от всичко болката по хората бе най-силна.

Както винаги.

Холдън отбеляза едно повредено място върху конуса на главния двигател, обиколи откъм десния борд и спря поглед на десетина поясни, които вдигаха заслон недалеч от него. Мъж на около трийсет години размотаваше кабел, а възрастна жена забиваше метални колчета в калната земя. Втора жена стоеше наблизо, въоръжена с дълъг метален прът за разгонване и премазване на червеи.