Джеймс Кори: Сибола гори

Хиляди светове, помисли си Боби, докато вратата на субтранса се затваряше. И не само хиляди светове. Хиляди системи . Слънца. Газови гиганти. Астероидни пояси. Всичко, до което човечеството вече се е докосвало, но хиляди пъти повече. Мониторът над седалката пред нея показваше новини, но говорителите бяха повредени и гласът на диктора бе твърде изменен, за да разбере нещо. Можеше само да следи картините, които изникваха и изчезваха до него. Нови данни бяха постъпили от сондите, пратени през порталите. Ето и поредното изображение на непознато слънце с кръгове, описващи орбитите на новите планети. Всички незаселени. Каквото и да беше създало протомолекулата и я бе изстреляло към Земята в незнайно далечното минало, то вече не отговаряше на призивите. Строителят на моста бе отворил пътя, но по него не се задаваха велики богове.

Изумително, мислеше си Боби, колко бързо човечеството може да премине от „Що за невъобразим разум е създал тези умопомрачителни чудеса?“ до „Е, след като те не са тук, защо аз да не се възползвам от всичко това?“.

— Прощавайте — сепна я флегматичен мъжки глас. — Дали нямате малко дребни за един ветеран, а?

Тя отмести поглед от монитора. Мъжът беше мършав, с посивяло лице. Тялото му носеше всички белези на ниска гравитация — издължен скелет, голяма глава. Той облиза устни и се наведе напред.

— Ветеран, а? — попита тя. — Къде сте служили?

— Ганимед — отвърна мъжът и вдигна глава в опит да си придаде достоен вид. — Бях там, когато всичко пропадна. Когато се върнах тук, властите ме изхвърлиха на улицата. Опитвам се да спестя за билет до Церера. Семейството ми е там.

Боби усети, че в гърдите ѝ се надига гняв, но се опита да овладее гласа си и да запази спокойно изражение.

— Пробвахте ли в службата за подпомагане на ветерани? Може би там ще могат да ви помогнат.

— Просто искам да хапна нещо — изломоти той, гласът му стана неприятен. Боби огледа вагона. Обикновено по това време във влака нямаше много пътници. Кварталите под Аврора Синус бяха свързани с общи тунели. Част от великия марсиански проект за тераформиране, започнал преди още Боби да се роди и който вероятно щеше да продължи и много след смъртта ѝ. Но точно днес бе съвсем сама. Тя се опита да си представи какво ли вижда в нея просякът. Беше едра жена, висока и плещеста, но тъй като седеше и днес бе избрала широк пуловер, вероятно я бе взел просто за дебелана. Грешеше.

— В кое подразделение сте служили? — уточни тя. Той премигна. Очакваше да изглежда изплашена от него и се чувстваше объркан, задето не е.

— Подразделение?

— Да, в коя част?

Непознатият отново облиза устни.

— Не искам да…

— Защото има нещо много странно — продължи тя. — Мога да се закълна, че познавам почти всички, които са били на Ганимед, когато започнаха с размириците. Нали разбирате, когато преживеете нещо подобно, не може да не остави отпечатък в паметта ви. Защото виждате доста приятели да умират. Та какъв чин имахте? Аз бях артилерийски сержант.

Сивото лице беше злобно и пребледняло. Устата на мъжа се изкриви. Той затъкна ръце дълбоко в джобовете и промърмори нещо.

— А сега — не млъкваше Боби — работя по трийсет часа на седмица в службата за ветерани. И съм сигурна, че бихме могли да помогнем на един изтъкнат ветеран като вас.

Той се обърна, но ръката ѝ се стрелна към лакътя му по-бързо, отколкото му трябваше, за да се дръпне. Лицето му се изкриви от болка и страх. Тя го притегли към себе си. Когато заговори отново, гласът ѝ бе любезен. Произнасяше думите ясно и отчетливо.

— Измисли друга история.

— Да, госпожо — смотолеви просякът. — Обещавам. Ще го направя.

Вагонът се разтресе, забавяше скорост за следващата станция — Брич Кенди. Тя го пусна и се надигна. Очите му се изцъклиха, когато се изправи. Родът ѝ произхождаше от Самоа и понякога ръстът ѝ имаше подобен ефект върху хора, които не го очакваха. Случваше се да ѝ е неприятно от това. Но не и днес.

Брат ѝ обитаваше приятна дупка за хора от средната класа в Брич Кенди, не далече от долния университет. Известно време живя при него, когато се върна на Марс, и все още събираше късчетата от разпиляния си живот. Процесът се оказа по-дълъг, отколкото очакваше. А след като приключи, у нея остана чувството, че дължи нещо на брат си. Семейните вечери бяха част от дълга.