Джеймс Кори: Сибола гори

— На този кораб има хора. — Басиа вече пълзеше под платформата. Най-близкият детонатор бе поставен на влажната земя. Той опря рамо на една подпора и се пъхна навътре.

— Няма време, друже — извика Куп.

— Ще има, ако си докараш и ти задника тук — кресна ядосано Басиа. Капсулата бе прилепнала като магнит за варела. Той се опита да я отлепи, но пръстите му се плъзгаха.

— Оф, мамка му! — Куп добави още нещо, което Басиа не чу. — Мамка му, Бас!

Капсулата се отдели. Басиа я пъхна в джоба си и запълзя към втората бомба.

— Няма време! — извика Куп. — Изчезвай оттам, ще се опитаме да ги взривим, преди онези горе да са кацнали.

Една от колите си тръгна. Пит бе решил да се отдалечи на безопасно разстояние. Сетне нов звук. Басовият рев на спирачни двигатели. Той погледна отчаяно към трите необезвредени бомби и запълзя към ръба на платформата. Совалката бе като тъмен масив в черното небе, толкова близо, че вече се различаваха соплата.

Няма да успее.

— Бягайте! — кресна той. Тримата хукнаха едновременно към колата. Ревът на двигателите се усилваше, стана оглушителен. Басиа стигна електрокара и посегна към детонатора. Ако ги взриви сега, може би совалката ще успее да се издигне.

— Недей! — викна Куп. — Твърде близо сме!

Басиа стовари длан върху копчето.

Земята под тях изригна, удари го силно, засипа го с талази от камъни и кал, но болката бе нещо далечно. Дълбоко в себе си усещаше, че е ранен лошо, но това също не бе толкова важно. Това, което му се стори най-странно, бе тишината. Светът на звука спираше до черепа му. Чуваше дишането си, ударите на сърцето. Всичко отвъд това бе изключено.

Той се претърколи по гръб и погледна към обсипаното със звезди небе. Транспортната совалка бе увиснала над него, ала соплата ѝ кървяха с пламъци, а звукът вече не бе страховитият нисък бас, а пискливо цвилене на ранено животно, усетило, че търбухът му е разпран. Совалката бе твърде близо, взривът — прекалено силен, и няколко злощастни осколки бяха попаднали не където трябва. Нямаше как да разбере какво е станало. Частица от него осъзнаваше, че са постъпили лошо, но му бе трудно да се вслушва в гласа ѝ.

Совалката изчезна от полезрението му, надавайки предсмъртен вик, докато се носеше встрани, и сетне настъпи тишина. Скоти седеше на земята до него, загледан в посоката, където бе изчезнал корабът.

Когато ярките петна пред погледа му изчезнаха, се върнаха звездите. Басиа ги гледаше как премигват и се питаше коя ли от тях е Слънцето. Толкова далече. И толкова близо, благодарение на порталите. Той бе свалил совалката им. Сега вече те ще дойдат. Не им бе оставил друг избор.

Внезапно го завладя пристъп на болезнена кашлица. Имаше чувството, че дробовете му са пълни с течност. Кашля мъчително няколко минути. Болката само се усилваше и сега пулсираше в цялото му тяло.

А с нея дойде страхът.

Совалката се разтресе и хвърли Елви Окойе към ремъците — толкова силно, че ѝ изкараха въздуха, а след това я върна в утешаващата прегръдка на противоускорителното кресло. Светлините трепнаха, угаснаха и после блеснаха отново. Тя преглътна, а вълнението и нетърпението ѝ бяха заменени от животински страх. До нея Ерик Вандерверт продължаваше да се подсмихва, едновременно подигравателно и обнадеждено, както го бе правил през изминалите шест месеца. Отсреща Файез бе ококорил очи, а кожата му бе посивяла.

— Всичко е наред — рече Елви. — Всичко ще бъде наред.

Още докато произнасяше тези думи, частица от нея осъзна колко са наивни. Тя не знаеше какво става. Нямаше никакъв начин да е уверена, че всичко ще бъде наред. И въпреки това първият ѝ порив бе да го каже, сякаш изричайки го, щеше да превърне думите в реалност. Пронизителен и раздиращ звук идваше откъм корпуса на совалката, няколко различни тона се блъскаха и надпреварваха. Тя усети, че тежестта ѝ се премества вляво и в същия миг креслото реагира с омекотителите, сякаш изпълняваше сложен хореографски танц. Файез изчезна от полезрението ѝ.

Мелодичен звън възвести обръщение на пилота към пасажерите, последва го женски глас.

— Дами и господа, изглежда, че площадката за кацане е повредена сериозно. Няма да можем да се приземим този път. Ще се върнем на орбита и ще се скачим с „Едуард Израел“, докато бъде осигурена възможност…

Гласът замлъкна, ала съдейки по тихото свистене, пилотът все още бе на линия. Елви предполагаше, че нещо е отвлякло вниманието ѝ. Корабът подскочи и завибрира и Елви се улови за ремъците. Някой близо до нея започна да се моли на глас.