Джеймс Кори: Сибола гори

— Дами и господа — заговори отново пилотът. — Боя се, че повредата на площадката за кацане е предизвикала неизправности и в нашата совалка. Не мисля, че ще успеем да се върнем обратно горе. Недалеч оттук има изсъхнало дъно на езеро. Ще направим оглед от въздуха, за да проверим не може ли да го използваме за аварийно кацане.

За миг Елви почувства облекчение. „Все още има къде да кацнем“ бе последвано от по-ясно разбиране на ситуацията и нов прилив на страх: „Тя иска да каже, че ще се ударим“.

— Ще ви помоля да останете в противоускорителните кресла — добави пилотът. — Не разкопчавайте коланите и моля ви, дръжте ръцете и краката си прилепени към тялото. Креслата са пълни с омекотяващ гел, който върши чудесна работа. След няколко минути ще ви свалим долу.

Изкуствено спокойният глас изплаши Елви много повече, отколкото ако бе чула викове и крясъци. Пилотът полагаше всички усилия да не предизвика паника. Би ли го правил, ако нямаше причини за паника?

Тежестта ѝ се премести отново, после осезаемо намаля, което сочеше, че совалката се спуска. Падането сякаш продължаваше вечно. Тропотът и дрънченето се усилиха до невъобразими предели. Елви затвори очи.

— Всичко ще бъде наред — повтаряше си тя. — Всичко ще бъде наред.

Ударът разцепи совалката през средата като опашка на омар, върху която се е стоварил чук. За един кратък миг тя мярна непознати звезди в чуждо небе и съзнанието ѝ премигна, като че Господ Бог бе изключил осветлението.

Векове по-рано европейците бяха нахлули в обезлюдените от мор земи на Америка, прекосявайки океана с малки дървени кораби с големи платна, уповаващи се на ветровете и умението на моряците да ги отведат в земите, които наричаха Новия свят. Близо шест месеца религиозни фанатици, авантюристи и доведени до отчаяние от бедността нещастници се оставяха в ръцете на немилостивите вълни на Атлантическия океан.

Преди осемнайсет месеца Елви Окойе напусна станция Церера по договор с „Роял Лиценз Енерджи“. „Едуард Израел“ беше огромен кораб. Някога, преди три поколения той бе един от заселническите кораби, откарали човечеството до Пояса и системата на Юпитер. Когато преселението приключи и желанието за разширение достигна естествените си граници, „Израел“ бе преустроен в танкер за вода. Епохата на разселването бе отминала и романтиката на свободата отстъпи място на всекидневния прагматизъм — въздух, вода и храна, в този ред. В продължение на десетилетия корабът бе работен кон на Слънчевата система, а после Пръстенът се отвори и всичко се промени отново. Корабостроителниците на Буш и станция Тихо подхванаха ново поколение заселнически кораби, но преоборудването на „Израел“ щеше да приключи по-скоро.

Когато за първи път се озова на борда, Елви бе изпълнена с усещането за чудо, с надежда и вълнение, подсилвано от тихото, равномерно бръмчене на рециклаторите по старомодните тесни коридори. Ерата на приключенията се бе завърнала и бе призовала този стар воин със заточен наново меч и излъскана от ръждата броня. Елви си даваше сметка, че всичко това е породено по-скоро от превъзбуденото ѝ съзнание, но не се опита да потуши пламъка в себе си. „Едуард Израел“ отново бе заселнически кораб и трюмовете му бяха напълнени със сгъваеми къщички, атмосферни сонди, самоподдържащи се лаборатории и дори високопрецизен фемтоскоп. Разполагаха с изследователски и картографски екипи, геолози и хидролози, екзобиологичната група на Елви и още много. Тук всеки втори имаше по няколко научни степени. Над хиляда души заедно с екипажа обитаваха този гигантски кораб.

Бяха истински град в небето, лодка на поклонници, отправила се към скалата на Плимът и едновременно на легендарното плаване на Дарвиновия „Бигъл“. Това бе най-великото и прекрасно приключение, на което някога бе тръгвало човечеството, и Елви щеше да бъде част от него като член на екзобиологичната група. В светлината на всичко това бе съвсем естествено да смята, че атмосферата на кораба е пропита с радост и нетърпение.

И над всички тях управляваше губернатор Трайинг.

Беше го виждала няколко пъти през седмиците, прекарани в ускоряване и спиране, последвано от бавното преминаване през пръстените, и сетне пак ускоряване и спиране. Ала разговаря с него за първи път малко преди да ги спуснат със совалката.

Трайинг бе слаб мъж с махагонова кожа и снежнобяла коса, напомняше ѝ на нейните чичовци. Имаше искрена и успокояваща усмивка. Тя стоеше на палубата за наблюдение и се опитваше да си внуши, че огромните монитори, показващи планетата под тях, са всъщност прозорци, че светлините на непознатото слънце се отразяват във високите облаци, прелитащи близко под тях, макар че ако се съдеше по нивото на гравитацията, все още не бяха на свободна орбита. Странна и красива гледка. Един-единствен гигантски океан, из който са разпръснати острови. Огромен континент, заемащ половината полукълбо, широк на екватора и изострен към северния и южния полюс. Официалното название на света бе Четвърто Берингово проучване, кръстен така на сондата, която за пръв път бе удостоверила съществуването му. Но в коридорите, кафенетата и гимнастическите салони всички го наричаха Нова Тера. Така че очевидно тя не бе единствената, завладяна от романтично настроение.