Джеймс Кори - Сибола гори

Ерик кимна на Файез, после насочи вниманието си към нея.

— Вълнуващо, нали? — рече.

— Да — потвърди Елви, а седящият отсреща Файез завъртя очи.

По алеята между креслата вървеше Мъртри. Погледът му не пропускаше нищо — креслата, ремъците, лицата на хората, готвещи се за спускане. Елви му се усмихна и той ѝ кимна отсечено. Не беше враждебен, просто човек, погълнат от работата. Погледът му се задържа върху нея сякаш я преценяваше. В него нямаше нищо сексуално, нищо между мъж и жена. Беше като на товарач, който проверява дали добре е закрепил контейнерите. Той ѝ кимна отново, вероятно доволен, че си е поставила правилно колана, и продължи нататък. Когато се изгуби от погледите им, Файез се засмя.

— Нещастният копелдак ще изгризе стените — подхвърли той, като посочи с очи Мъртри.

— Така ли? — попита Ерик.

— Вече година и половина сме под негова власт, нали? Но сега ние слизаме долу, а той остава на орбита. Сигурно си мисли, че ще се изтрепем още на първата смяна.

— Поне е загрижен за нас — изтъкна Елви. — Затова го харесвам.

— Ти харесваш всички — присмя ѝ се Файез. — Такава ти е патологията.

— А ти не харесваш никого.

— Такава е мойта — кимна ухилено той.

Чуха се три мелодични сигнала за включване на оповестителната система.

— Дами и господа, името ми е Патриша Силва и аз съм вашият пилот за тази малка разходка до повърхността.

Хор от смях и възбудени гласове изпълни помещението.

— След около десет минути ще се разкачим с „Израел“ и очакваме спускането да отнеме петнайсет минути. Така че след час вие всички ще дишате съвсем различен въздух. Губернаторът е на борда, затова ще се погрижим всичко да мине гладко и безаварийно, а ние да получим премии за добре свършена работа.

Нов изблик на смях и веселие. Дори от пилота. Елви се ухили и Файез също грейна. Ерик се покашля.

— Какво пък — рече Файез. — След като стигнахме чак дотук, май е време да приключваме.

Болката нямаше точно място. Беше твърде голяма, за да се побере някъде. Разпространяваше се навсякъде и обхващаше всичко. Елви осъзна, че пред очите ѝ бавно изплува нещо. Огромен крак, може би на рак. Или прекатурен монтажен кран. Равната повърхност на изсъхналото езеро се простираше към него, но с приближаването се покриваше с вълни от пръст. Сякаш странният предмет си бе пробил път от дълбините на земята или се бе забил в нея. Агонизиращият ѝ ум се опита да го свърже с катастрофата на совалката.

Но не — това беше нещо местно. Руини. Странни постройки, изоставени от чужда цивилизация, която бе създала протомолекулата и пръстените, сега занемарени и пусти. Елви внезапно и необяснимо си спомни една изложба, на която я бяха водили като малка. Там имаше снимка с висока резолюция на велосипед в канавка пред руините в Глазгоу. Последствията от катастрофа, предадени от една фотография като компресираното съдържание на поема.

„Поне ги видях с очите си — помисли си тя. — Поне стигнах тук, преди да умра.“

Някой я бе изнесъл от разбитата совалка. Когато обърна глава, видя разпилени отломки и разхвърляни между тях тела. Всъщност имаше и такива, които стояха на крака. Движеха се между ранените и мъртвите. Не познаваше лицата, нито телата. След година и половина на „Израел“ би трябвало да познава всички, следователно тези тук бяха чужди. Местните. Самонастанилите се. Нелегалните. Миришеше на сажди и кимион.

Вероятно бе изгубила съзнание, защото, когато отвори очи, над нея се бе надвесила жена. Ръцете ѝ бяха окървавени, лицето ѝ бе измацано с чернилка и кръв, но не беше нейната.

— Ударила си главата си, но животът ти е вън от опасност. Ще ти дам нещо за болката, но искам да стоиш неподвижно, докато ти шинираме крака. Ясно ли е?

Жената беше красива, по някак суров начин. По мургавите ѝ бузи имаше тъмни петна, като разхвърляни върху коприна перли. Белите кичури в черната ѝ коса наподобяваха лунна светлина върху водна повърхност. Само дето на Нова Тера нямаше лунна светлина, а безброй непознати звезди в небето.

— Ясно? — повтори жената.

— Ясно — потвърди Елви.

— Кажи ми с какво се съгласи току-що.

— Не помня.

Жената се приведе и плъзна ръка по рамото на Елви.

— Торе! Ще ми трябва скенер на главата. Може да е с контузия.

Друг глас — мъжки — долетя от мрака:

— Да, доктор Мъртън. Веднага щом приключа тук.

Доктор Мъртън се обърна към нея.

— Ако сега си тръгна, обещаваш ли да стоиш неподвижно, докато дойде Торе?