Джеймс Кори - Сибола гори

— Не, всичко е наред. Ще дойда да помогна.

— Сигурна съм, че можеш да ни помогнеш — каза красивата жена с въздишка. — Добре, ще го почакаме заедно.

От мрака изплува сянка. Елви позна Файез по начина, по който пристъпваше.

— Тръгвайте. Аз ще остана при нея.

— Благодаря ви — кимна доктор Мъртън и изчезна. Файез се отпусна с пъшкане на земята и кръстоса крака. Косата му стърчеше във всички посоки от непропорционално голямата глава. Беше стиснал устни. Елви се протегна и го улови за ръката, усети, че неволно се дръпва, преди да позволи пръстите ѝ да докоснат неговите.

— Какво стана? — попита Елви.

— Площадката за кацане експлодира.

— Ох — възкликна тя. — Те ли са го направили?

— Не. Не са те.

Елви се опита да обмисли думите му. „Щом не са го направили те, как е възможно да се е случило?“ Умът ѝ се бе прояснил достатъчно, за да си даде сметка, че нещо не е наред с нея. Това вероятно бе добър знак.

— Колко е зле?

Тя по-скоро усети, отколкото видя, че Файез свива рамене.

— Зле. Единствената относително добра новина е, че селцето е близо и докторът им е компетентен. Учила е на Ганимед. И ако товарът ни не бе разпилян на няколко километра и обхванат от пламъци, може би щеше да успее да направи нещо.

— А екипите?

— Видях Грегорио. Добре е. Ерик е мъртъв. Нямам идея какво е станало със Софи, но ще ида да огледам наоколо, когато дойдат за теб.

Значи Ерик е мъртъв. Преди няколко минути седеше в съседното кресло и се опитваше да флиртува с нея, а тя го смяташе за досаден. Не можеше да го проумее.

— Судям? — попита.

— На „Израел“ е. В безопасност.

— Това е добре.

Файез стисна ръката ѝ и се дръпна. Тя усети прохладата на въздуха на мястото, където допреди малко бе кожата му. Той се загледа към останките и телата. Беше толкова тъмно, че едва различаваше силуета му на фона на звездите.

— Губернатор Трайинг също не успя.

— Не успя?

— Мъртъв е като удавен плъх. Не знаем кой командва сега.

Тя усети, че по бузите ѝ се стичат сълзи, а в гърдите ѝ се заражда болка, която нямаше нищо общо с травмите. Припомни си добродушната усмивка на Трайинг и топлината в гласа му. Работата му едва започваше. Странно, че вестта за смъртта на Ерик се бе плъзнала по повърхността на съзнанието ѝ като хвърлен по водата камък, докато кончината на губернатор Трайинг я засегна толкова дълбоко.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Има защо. Намираме се на чужда планета, на година и половина път от нашата система, запасите ни са унищожени и съществуват доста големи шансове хората, които сега ни помагат, да са саботьорите. Смъртта не е нищо добро, но поне е някакъв изход. Може скоро да завидим на Трайинг, че за него всичко е приключило.

— Не го казваш сериозно. Всичко ще бъде наред.

— Елви? — Файез я погледна и се разсмя тихо. — Аз пък мисля, че няма да е наред.

— Ей — повика го инженерът от килията. — Нали вече не се сърдиш, а?

— Уилямс, работата ми не е да се сърдя — отвърна Хейвлок от мястото, където се поклащаше до бюрото. Станцията за вътрешна сигурност на „Едуард Израел“ беше миниатюрна. Две бюра, осем килии, всичко колкото една стая. А когато корабът бе стациониран на висока орбита, липсата на достатъчна гравитация я правеше още по-малка.

— Виж, знам, че малко изпуших, но сега вече съм трезвен. Можеш да ме пуснеш.

Хейвлок погледна ръчния си терминал.

— Още четирийсет и пет минути — обяви той — и ще бъдеш свободен.

— Хайде, Хейвлок. Имай сърце.

— Такива са правилата. Нищо не мога да направя.

През последните тринайсет години Димитри Хейвлок бе работил в охранителните отдели на осем различни корпорации. „Пинкуотър“, „Звездна спирала“, „Кшем кооператив“, „Стоун & Сибетс“ и още. Дори в „Протоген“ за кратко. Беше живял на Земята, Марс, Луната и Пояса. Беше си имал работа с всичко — от бунтове до престъпления от страст, от контрабанда на наркотици до един идиот, който крадеше чорапите на хората. Не беше виждал всичко, но бе видял много. Достатъчно, за да знае, че не може да се види всичко . И достатъчно, за да си дава сметка, че реакцията му към всеки проблем е по-важна за неговите подчинени, отколкото за самия проблем.

Когато гръмна реакторът на база „Ейтън“, двамата му партньори изпаднаха в паника и Хейвлок си спомняше ужасяващия страх, сковал вътрешностите му. Когато избухнаха бунтовете на Церера след разрушаването на ледовлекача „Кентърбъри“, неговият колега бе повече обезпокоен, отколкото изплашен, и Хейвлок се изправи срещу проблема със същата мрачна решимост. Когато поставиха под карантина „Ибису“ заради нипахвирус, шефът му бе завладян от неистова енергия и управляваше кораба сякаш е негово царство, а Хейвлок със задоволство се отдръпна и остави на други да мъкнат товара.