Джеймс Кори: Сибола гори

„А аз им позволих — добави той наум. — Взех теб, Фелсия и Яцек и изоставих Катоа, защото мислех, че е мъртъв. А не беше.“ Думи, които бе твърде болезнено да произнесе, но Лусия знаеше, че ги мисли.

— Не беше по твоя вина.

„Напротив, беше“ — бе на път да каже, ала преглътна.

— Тези хора нямат никакви права над Ил — заяви той, опитвайки се да говори разумно. — Ние дойдохме първи тук. И обявихме тази земя за наша. Ние първи започнахме да добиваме литий, продадохме го, можем да наемем адвокати у дома, които да защитават правата ни. Но ще е по-трудно, ако корпорациите вече са стъпили тук. Трябва да спечелим време.

— Ако го направиш — каза Лусия, — ще те пратят в затвора. Не ни го причинявай. Не постъпвай така със собственото си семейство.

— Правя го заради моето семейство — отвърна той тихо. Което беше по-лошо, отколкото ако викаше. Той се метна зад кормилото и натисна педала. Електрокарът се понесе с пронизително пищене. Басиа не погледна през рамо, за да не види лицето ѝ.

— За моето семейство — повтори шепнешком.

Басиа се отдалечи от къщата и подкара към паянтовото поселище, което бяха започнали да наричат Първо кацане още по времето, когато избираха място за приземяване на сензорните карти на „Барбапикола“. Никой не си направи труда да го преименува, след като от идея се превърна в реално съществуващо място. Басиа се насочи към центъра на градчето, само два реда сглобяеми къщи, излезе на широката, прашна ивица земя, служеща за централна улица, и свърна към истинското място на първото кацане. Бежанците, колонизирали Ил, се бяха спуснали от своя кораб с малки совалки и единствените площадки за кацане, от които се нуждаеха, бяха равни участъци в околностите. Но хората от „Роял Лиценз Енерджи“, корпоративните , тези, които разполагаха с лиценз от ООН, предоставящ им този свят за разработка и изучаване, щяха да се спуснат с тежко снаряжение. А тежкотоварните транспортни совалки се нуждаеха от площадка за кацане. Бяха я построили в същото равно и открито поле, където заселниците се приземиха за първи път.

Басиа намираше всичко това за обидно. За нахално и нагло. Това място имаше особено значение за тях. Представяше си го някой ден като парк, с паметник в центъра, в чест на тяхното пристигане на този нов свят. А вместо това РЛЕ бяха вдигнали тази чудовищна и грозна площадка направо върху тяхното място. И което бе по-лошо, наеха колонисти да го направят и немалко от тях намираха идеята за добра.

Басиа имаше чувството, че някой им изтрива историята.

Когато се приближи, Скоти и Куп вече го очакваха при новата площадка. Скоти седеше на края на металната платформа, провесил крака надолу, подръпваше от лулата и плюеше между краката си. Малката електрическа лампа, поставена до него, го озаряваше в зловещо зеленикаво сияние. Куп бе встрани и оглеждаше небето, оголил зъби. Куп бе поясен от старата школа и бе понесъл по-тежко от другите агорафобичното лечение. Беше втренчил поглед в просторите горе, мъчейки се да привикне с тях като дете, на което са взели проходилката.

Басиа спря електрокара до площадката, скочи и се зае да развързва ремъците и да сваля варелите.

— Няма ли да ми помогнете? — изръмжа той. Ил беше голяма планета, с гравитация малко над 1 g . Дори след шест месеца земеделие мускулите и костите му все още не се бяха адаптирали достатъчно. Мисълта, че трябва да вдигне тежките варели и да ги положи внимателно на земята, накара раменете му неволно да потръпнат.

Скоти се изхлузи от платформата и тупна на метър и половина долу. Той отметна лъскавата си черна коса от очите и всмукна шумно от лулата. Басиа долови тежкия, тръпчив мирис на канабиса, който Скоти отглеждаше в собствената си баня и размесваше с изсушени тютюневи листа. Куп се наведе и на устните му затрептя зла усмивка. От самото начало планът бе негов.

— Хм — изсумтя. — Красота.

— Не се привързвай към тях — кимна Басиа към варелите. — Няма да се задържат дълго в този вид.

Куп издаде звук като бумтене и се разсмя. Тримата свалиха четирите тежки варела от колата и ги подредиха до платформата. Басиа се облегна за миг мълчаливо на електрокара, докато Скоти тъпчеше лулата си, а Куп поставяше детонаторите. Върху малките им екранчета трепкаха тревожни червени светлинки.

В мрака се виждаха осветените прозорци на къщите. Вдигнати със собствените им ръце, те изглеждаха красиви на бледата светлина на звездите. А зад тях бяха руините. Продълговати и ниски чуждоземни постройки с две масивни кули, стърчащи на близкия хоризонт като термитни хълмове. Покрай тях и останките бяха прокопани множество тунели и помещения, каквито нито един човешки ум не би измислил. Денем руините бяха обгърнати от зловещо седефено сияние. Нощем бяха само по-тъмно петно в мрака. Миньорските шахти се спотайваха зад тях, невидими в този час на нощта. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Басиа не обичаше мините. Руините бяха странни реликви от далечното минало на планетата и като всичко, което навяваше страх, но не представляваше пряка заплаха, те избледняха в съзнанието му след първите няколко месеца. Мините притежаваха история и внушаваха надежди. Беше прекарал половината си живот в ледени тунели, но тези тук, минаващи през почвата на чужда планета, миришеха странно .