Джеймс Кори - Сибола гори

Наоми влетя след него.

— Първата крачка е признанието, че имаш проблем.

— Имам — съгласи се той. — Но току-що преживях два месеца на планета, която през цялото време се опитваше да ми види сметката. А ме чака дълга и досадна работа, та затова реших да започна с чашка кафе.

— Направи и на мен — помоли тя, притегли се към монитора и се зае да преглежда докладите за текущата обстановка.

— Нека са три. — Еймъс също се появи в каютата. — Чакат ме тонове работа, защото вие, хора, сте позволили на някого да използва моето метално момиче за мишена.

— Ей, постарахме се доколкото можахме… — започна да се оправдава Наоми, но комуникационният пулт изписука и я прекъсна.

— Кафе ли си правите долу? — попита Алекс от пилотската. — Някой да ми донесе една чашка.

Докато Еймъс и Наоми съставяха списък с предстоящите поправки, които трябваше да извършат по време на полета до станция Медина, Холдън приготви четири чаши кафе. Нямаше нищо против. Беше толкова приятно да върши нещо просто и домашно, нещо, с което да достави удоволствие на хората. Черно за него. С мляко и захар за Еймъс. Само с мляко за Алекс. И едно със захар за Наоми. Той им раздаде чашите.

— Ще отнесеш ли тази на Алекс? — посочи той на Наоми последната чаша. Нещо в гласа му я накара да се намръщи обезпокоено.

— Добре ли си? — попита тя и взе чашата, но не тръгваше. Зад нея Еймъс стисна своята в огромната си, покрита с белези лапа и се отправи към ремонтния цех, мърморейки под нос, докато преговаряше предстоящите задачи.

— Нали ти казах, чака ме досадна работа.

— Мога ли да помогна?

— Мисля, че ще се справя и сам.

— Разбира се, че ще справиш. — Тя го целуна по бузата. — Ще се видим по-късно.

Холдън се качи в товарния отсек при шлюза и намери там самохерметизиращ се вакуумен пакет, лопатка и скафандър, оборудван за ремонтни дейности в космоса, към който бе прикачена малка горелка. Облече скафандъра и се прехвърли в товарния отсек.

Там, където почти със сигурност се спотайваше Милър.

Почака в отсека, докато външната шлюзова врата премина през пълния цикъл, създавайки вакуум в помещението, сетне влезе. Ако нещо се обърка, ако остатъците от протомолекулата на неговия кораб решат да се съпротивляват, той ще бъде във вакуум, със затворен зад него шлюзов люк, блокиращ достъпа до кораба. За по-сигурно залости люка отвътре, свърза се с Алекс и му нареди да направи същото чрез корабната система и да не го отваря, докато не му се обади. Алекс се съгласи, без да пита защо.

След което Холдън се зае методично да разглобява товарния отсек.

Пет часа по-късно и след едно презареждане на кислородната бутилка най-сетне го откри. Малка капка плът, не по-голяма от върха на пръста му, залепнала от вътрешната страна на електрически кабел, зад разглобяемото табло на стената. Когато за първи път се натъкнаха на протомолекулното чудовище, прехвърлило се на „Роси“ от Ганимед, то бе на по-малко от половин метър от мястото, където сега откри полипа. Настръхна при мисълта колко дълго са държали тук тези последни останки от чудовището.

Той изстърга полипа с помощта на лопатката, прибра го заедно с инструмента във вакуумната торба и задейства херметизиращата клапа отгоре. Обгори мястото, където беше залепнал, на известно разстояние наоколо, докато металът се нагорещи до червено, за да изтреби и най-малките останки. След това разрови из снаряжението в склада, намери една сонда, отвори капачето на контейнера ѝ и напъха вътре вакуумната торба.

Свърза се по радиото с „Роси“, този път на общия канал.

— Наоми, чуваш ли ме?

— Тук съм — откликна тя. — На мостика. Какво ти трябва?

— Можеш ли да намериш ръководството за сонда… ааа… 117А43?

— Разбира се, какво да правя с него?

— Ще пусна сондата през шлюзовата врата. Дай ѝ пет минути, сетне я преориентирай към слънцето на Ил.

— Добре — отвърна тя, без да задава въпроси, макар по гласа ѝ да личеше, че е любопитна. Той прекъсна връзката.

Сондата беше малък електромагнитен и инфрачервен сензор с рудиментарна задвижваща система. От онзи тип, който са използвали във флота, за да проверят какво може да се спотайва от другата страна на планетата. Не беше по-голяма от пожарен кран, но беше тежичка.

Отвън Ил се въртеше бавно, все така забулен в гневни облаци, раздирани от време на време от единични светкавици. Щеше да мине известно време, преди планетата да се успокои. Гущерите имитатори щяха да се върнат и да продължат конкуренцията с децата на хората за пространство. Щяха да се върнат и онези досадни малки буболечки. Две различни биосистеми, борещи се за съществуване. Или три. А може би четири. Нищо, което Ил да не е преживявал през последните няколко милиарда години. Нова борба, досущ като старата.