Джеймс Кори - Сибола гори

— Не ти е.

— Мога ли да дойда с теб, тогава?

Холдън едва не поклати глава, но размисли и сви рамене.

— Разбира се. Защо не?

Кракът на Мъртри не бе в особено тежко състояние, но куршумът на Холдън бе раздробил дясната му ключица и го държаха заключен в лазарета, докато медицинският робот наглеждаше костния растеж. Лявата ръка на шефа на охраната на РЛЕ бе прикована с белезници за кревата. Когато ключицата му заздравееше, щяха да го преместят в една от каютите, на която Еймъс бе поставил допълнителни ключалки.

— Капитан Холдън — поздрави Мъртри, когато влязоха. — Господин Бъртън.

— И така — поде Холдън, сякаш продължаваха прекъснат по-рано разговор. — Преди няколко часа получих съобщение от моя човек в ООН. Тя няма търпение да се срещне с теб. Ще те оставим в централата на ООН в Ловел Сити, на Луната. Веднъж вече откарах там затворник и този човек престана да съществува, що се отнася до останалата част от Слънчевата система. Ей, може да ви сложат в съседни килии.

— Продължаваш да ми внушаваш, че съм нарушил закона. Не съм — подчерта Мъртри.

— Има един почти гениален екип от прависти на Земята, които в момента обсъждат твоя случай. Ще имат две години за това. Наслаждавай се на обратното пътуване.

— А аз — обади се Еймъс — дойдох, за да ти кажа защо няма да се наслаждаваш.

— Не мога да слушам това — протестира Холдън. — Той е мой затворник.

— Ами може би тогава трябва да излезеш — предложи Еймъс.

Холдън погледна към Мъртри, който отвърна на погледа му.

— Добре, Еймъс. Ще се срещнем след минута в камбуза.

— Прието, капитане — отвърна Еймъс и се усмихна на пленника. Изплашен, че Еймъс може да го убие, Холдън остана да чака зад вратата на лазарета.

— Смяташ да пребиеш до смърт един безпомощен човек само защото се оказа по-добър от теб, ли? — попита хапливо Мъртри, опитвайки се да скрие безпокойството си с насмешка.

— О, не, за бога — отвърна малко раздразнено Еймъс. — Това беше много хитър ход. Да ме нападнеш в гръб. Нямам нищо против тази игра. И мога да оценя добрия играч.

— Тогава… — поде Мъртри, но Еймъс продължи:

— Но ти ме накара да убия Уей. А аз я харесвах.

Мълчанието между двамата се проточи и Холдън почти бе готов да се върне в помещението, очаквайки да завари Еймъс стиснал Мъртри за гушата. И тогава Еймъс заговори отново:

— Когато дойде време да те пребия до смърт, няма да си в безпомощно състояние. Смяташ ли, че това ще ти помогне?

Холдън не изчака да чуе отговора.

Вячеслав Пратканис, говорител на Марсианския конгрес, притежаваше съвършеното лице на покерджия. През трите дни на срещи, съвместни обеди и вечери в театри и на коктейли нито веднъж не си позволи да покаже и най-малка изненада. Или беше парализиран от паника, или просто не разбираше какво става. Авасарала предположи, че е второто.

— Съжалявам, че не мога да дойда с вас тази вечер — извини се Вячеслав, докато се ръкуваше с нея.

— Вие сте отличен лъжец — каза тя с усмивка. — Повечето мъже, прекарали толкова много време с мен, явно са убедени, че ако не се измъкнат навреме, ще се лишат от оная си работа.

Той облещи очи и се разсмя по начин, който несъмнено бе упражнявал пред огледалото. Тя отвърна подобаващо. Правителствената сграда бе разположена в Атерпол, луксозен район в подземния квартал на Лондрес Нова. Още шест подобни жилищни квартала бяха разпръснати под повърхността на марсианската Аврора Синус. Трябваше да признае, че марсианците се бяха справили отлично с подреждането на своя нов свят под земята. Фалшивият купол на Атерпол бе достатъчно висок и осветен с внимателно подбрани оттенъци, за да ѝ внуши, макар и подсъзнателно, че е на Земята. Правителствените сгради имаха олекотена и изящна конструкция, която почти я караше да забрави, че целият този град — цялата планетарна мрежа — наподобява в конструкцията си огромна бомба. Липсата на магнитосфера бе накарала марсианците да поставят на първо място в приоритетите си защитата от радиация. Това, заедно с по-слабата гравитация, която я принуждаваше да подскача по коридорите сякаш е малко момиченце, допринасяха да не си пада особено по тази планета.

— За мен бе чест да споделя възгледите си с вас — измърка той.

Тя сведе глава.

— О, моля ви, Вячеслав. Мисля, че срещата ни се проточи твърде дълго. Може да престанете с тези комплименти.

— Както кажете — отвърна мъжът с каменно лице. — Както кажете.