Джеймс Кори - Сибола гори

— Не бива да вдигате заслон тук — извика им Холдън и се приближи, размахал ръце. — Попитайте координатор Чиуиуи къде да го поставите.

— Това място не е ничие — опъна се мъжът. — Имаме точно такива права…

— Да, да. Не ви казвам дали можете, или не можете да строите тук. Но след няколко часа корабът ще излети и ще изравни палатката ви със земята.

— Ох — въздъхна мъжът изплашено. — Тъй ли било? Е, тогава ще ви почакаме да си тръгнете.

— Благодаря ви. И ви желая приятен ден. — Холдън им помаха усмихнато и се отправи към Ново Първо кацане. Това все още бяха хората, готови да се бият до смърт с РЛЕ за парче земя. Нямаше да позволят да ги командват някакви си чужденци. Но катастрофата поне ги бе научила да уважават бурните ветрове.

Когато доближи шестте правоъгълни постройки, които щяха да са сърцевината на Ново Първо кацане, видя Керъл да обсъжда разгорещено нещо с човек от инженерния екип на РЛЕ. Еймъс стоеше наблизо, зареял поглед и със замислена усмивка на широкото си лице. Ортопедичните апарати на ръката и крака му придаваха вид на киборг. Затова пък с превръзката на окото беше истински пират. Еймъс понасяше сериозните рани по-леко от всеки друг, когото Холдън познаваше. За разлика от него Файез все още накуцваше. Или пък само се преструваше, за да държи ръка на рамото на Елви.

Басиа, Лусия и Яцек стояха на почтително разстояние от спорещите, уловили се за ръце, сякаш от това им зависеше животът.

— Не ме интересува какво пише в книгите — настояваше Керъл. — Всички тези шест къщи трябва да са на един генератор. Разполагаме само с два. Другият ще ми трябва за останалата част от града.

— Тези постройки ще бъдат с най-висока степен на използваемост — възрази инженерът. — Натоварването ще е близко до границите…

— Винаги има и резерв — намеси се Наоми. — Затова направи както иска координаторът.

Инженерът завъртя очи и сви рамене.

— Добре, госпожо.

— Как върви тука? — попита Холдън.

— Като по мед и масло, капитане — отвърна Еймъс. — Миролюбиви са като писанчета.

— Как е корабът? — поинтересува се Наоми и се отдалечи от групичката.

— Доста бой е изял.

— Ами направихме каквото можахме.

— Вие, хора, сте невероятни. — Холдън я улови за ръката. — Но следващия път не позволявайте на лошите да ви хващат.

— Ей — погледна го тя засмяно. — Аз си рискувах задника.

— Тъкмо щях да те питам по този въпрос. Как точно накара твоя тъмничар да премине на наша страна?

Наоми се притисна към него и му се усмихна.

— Бях в затвор. Там хората правят куп неща, които не биха направили при нормални обстоятелства. Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Хич не ме интересува. — Холдън разтвори ръце и я привлече в обятията си. Тя почти се отпусна в прегръдката му.

— Божичко, само не ме пускай — прошепна в ухото му. — Коленете ми едва издържат. Още час обикаляне в тази гравитация и ще ми трябва подмяна на ставните връзки.

— Тогава да изчезваме оттук.

Холдън се наклони над рамото ѝ, за да улови погледа на Еймъс, след което му посочи с брадичка кораба. Монтьорът кимна, усмихна се и пое, накуцвайки, през площада.

— Нашият пленник на борда ли е?

— Еймъс го заключи в лазарета преди два часа — отвърна Наоми. Тя пристъпи внимателно и изстена.

— Ще можеш ли да вървиш до кораба?

— Да. Само да се сбогувам.

Холдън я пусна и я проследи с поглед как се движи неуверено, след което се приближи до групичката и подаде ръка на Керъл Чиуиуи. Тя и инженерът от РЛЕ бяха прехвърлили спора върху канализационната система и пречистването на водата. След кратко сбогуване и размяна на пожелания за успех Холдън се доближи до Басиа и семейството му.

— Докторе — поздрави той Лусия и ѝ подаде ръка. — Не бих се справил без вас. Никой от нас не би могъл. — След това се ръкува с Яцек. Накрая се здрависа с Басиа. — Благодаря ти за помощта на кораба. И че се опита да спасиш Наоми. Ти си храбър човек. Сбогом и безоблачни дни.

Гръмотевицата в далечината сякаш избра този момент, за да му се надсмее, и той им се ухили.

— Какво? — изненада се Басиа. — Мислех, че ще ме приберете на…

Холдън вече се отдалечаваше, но спря и добави:

— Работете здраво. Следващия път, когато дойда на тази планета, искам да получа поне чаша свястно кафе.

— Ще има — обеща Лусия. Холдън долови сълзи в гласа ѝ, но дъждът, който започна да вали, ги скри.

Планетата нямаше да му липсва, ала не можеше да каже същото за хората. Както винаги.

На „Росинант“ стартът притисна Холдън в противоускорителното кресло сякаш корабът го посрещаше с прегръдка. Веднага щом се озоваха на ниска орбита, той излетя от креслото и се спусна надолу по стълбичката в камбуза. Трийсет и пет секунди по-късно кафеварката бръмчеше и изпълваше каютата с прелестния аромат на прясно смляно кафе. Почти му се зави свят от удоволствие.