Чарлс Шефилд - Отклонение

— Ей, сам щях да ти я покажа, щом другите си отидат. Нали не мислиш, че съм се опитал да го скрия от теб? И двамата знаем, че това не може да продължи повече от минута.

— Знаех, че няма да успеете да го скриете. Добре е да чуя, че не сте имали намерение да се опитате — Атвар Х’сиал обърна жълтите си, прилични на рогове слухови органи към Ненда и коленичи до отворената малка торба, с която той никога не се разделяше.

След няколко секунди от там се подаде светла кайсиева глава.

Атвар Х’сиал излъчи химически еквивалент на въздишка.

— Лус Ненда, знаех за това минути след като възрастната зардалу изчезна във вихъра. Къде го взехте?

— Когато се бях скрил в Холдър малкото зверче ме ухапа — Ненда надзърна в торбата, като внимаваше да държи далеч търсещата глава на малкото зардалу. — Лакомо малко дяволче, това е сигурно… изяло е и последната трошичка от храната, която бях сложил там.

— Не е трябвало да го вземате и да го криете. Каква глупава постъпка! Да притежавате екземпляр от най-опасната за спиралния ръкав форма на живот? То няма да ви бъде от полза в борбата тук.

— Не изглеждаш разстроена. Погледни на него по следения начин. Ако всички други зардалу са живи, тогава едно повече не е от голямо значение. А ако всички други са мъртви, един оцелял екземпляр ще бъде безценен за всеки, който се е върнал у дома. Помисли за това, Ат.

— Мислила съм и за това… Отдавна — сикропеанката протегна един преден крайник и вдигна малкото зардалу. То се заизвива яростно в лапата й. — И съм съгласна с вас. Иначе щях да споделя собствените си мисли — тя наблюдаваше гърчещото се оранжево тяло. — Жизнено е и видимо здраво. Очевидно идеята на зардалу, че малките се нуждаят от месо, за да оцелеят, не е вярна.

— Или може би без месо те израстват по-малко свирепи. Това ще е чудесно. Значи ти си съгласна… че трябва да го запазя?

— Поне за известно време — Атвар Х’сиал остави малкото зардалу на земята близо до краката на Ненда. — Но ми позволете сериозно да ви предупредя. Зардалу са били най-страховития вид в галактиката. Може би е имало основателна причина за това, а нашата малка победа над няколко объркани и отчаяни екземпляра с нищо не противоречи на този факт. И не забравяйте, че след две години това малко ще бъде достатъчно голямо да ви разкъса и изяде.

— Може би. Това не ме тревожи. По дяволите, ако не мога да контролирам едно бебе , трябва да се срамувам от себе си.

— То няма да остане бебе. И може би вие наистина ще се срамувате от себе си… ако останете жив. Но сега… — Атвар Х’сиал се наведе към Луис Ненда. Нейния емоционален интензитет се повиши и тя излъчи малки химични вълнички. — Време е да приключим с разговора и да преминем към действие. Трябва да се бием. Готов ли сте да оставите новата си играчка настрани и двубоят да започне?

„Трябва да ви припомня голямата важност на този въпрос… — Говорещият спря, очите му гледаха гневно от екрана. — И макар да изпитвам болка, не мога да отмина вашия неуспех да изпълните ангажимента и поетите обещания .“

Дариа Ланг се гърчеше в плетения си стол и гледаше образа от плеъра на професор Мерада със смес от недоверие и раздразнение. Видеосигналът с гриф:

Свръхспешно — незабавно действие!

И нейното пълно име и титла беше изпратен по комуникационната мрежа Боуз. Минути след като слезе от Междинна станция и пристигна на повърхността на Опал, видеото в стаята й светна.

„Четирийсет стандартни дни — продължи говорителят. — Петото издание на «Универсален каталог на артефактите» трябва да бъде готово точно след четирийсет стандартни дни! Без ваша помощ то не може да бъде завършено. Както добре знаете, когато съобщихте за вашето намерение да пътувате до Фемъс Съркъл, за да наблюдавате събитието, което описахте като «летен прилив», аз изразих загриженост и безпокойство. Ако на времето това предупреждение беше по-малко строго, отколкото трябваше, то беше само защото имах вашето уверение и лично обещание , че пътуването няма да се отрази на графика за доставяне на материали. Наложително е каталогът да излезе навреме — пълните устни се свиха в израз на неодобрение. — И ако вашите материали не дойдат при мен най-късно до двайсет дни, ще бъде твърде късно. Последствията от това ще бъдат много сериозни. Възнамерявам да…“

Дариа изключи звука.

Точно когато бяха произнесени думите „лично обещание“, в стаята влезе Ханс Ребка. Той носеше лист със съобщения. Ребка поклати глава, въздъхна и седна на един стол до Дариа.