Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Познаваше други хора, обикновено млади мъже и жени, които възприемаха нещата иначе. Навремето, когато беше във флота, имаше един пилот, който бе свършил много работа на вътрешните планети, сновейки между Земята, Луната и Марс. Беше се прехвърлил при Алекс за едно пътуване до луните на Юпитер. И горе-долу по времето, когато би свършил един рейс между вътрешните планети, младежът започна да рухва психически: ядосваше се заради дребни обиди, преяждаше или съвсем не ядеше, сновеше неспокойно из кораба от командния център до машинното и обратно като тигър, кръстосващ клетката си. Докато стигнат до Ганимед, корабният лекар и Алекс се споразумяха да слагат успокоителни в храната му, просто за да не излязат нещата извън контрол. В края на мисията Алекс препоръча пилотът никога повече да не бъде наеман за дълги пътувания. Някои пилоти не можеха да бъдат обучени, а само изпитани за годност.

Не че той самият бе неподатлив на стрес и тревоги. От гибелта на „Кентърбъри“ насам у него се бе загнездило смътно безпокойство. Само с тях четиримата „Росинант“ изпитваше недостиг на екипаж. Еймъс и Холдън бяха два силни мъжествени екземпляра, които, ако някога си счепкат рогата, биха могли да взривят цялата хармония в екипажа. Капитанът и старши офицерът бяха любовници и ако някога се разделяха, това би означавало край не само на работата. Впрочем, той винаги се бе притеснявал за подобни неща, независимо с кой екипаж пътува. На „Роси“ същите тези грижи го мъчеха от години, без никоя от тях да става причина нещата да излизат от релси, и това само по себе си бе един вид стабилност. Така че Алекс винаги се чувстваше облекчен да свърши някое пътуване и винаги се чувстваше облекчен да започне следващото. Или ако не винаги , то поне обикновено .

Пристигането на станция Тихо би трябвало да му донесе облекчение. „Роси“ бе в по-лоша форма, отколкото Алекс го бе виждал някога, а корабостроителницата на Тихо беше сред най-добрите в системата, да не говорим, че бе и най-дружелюбната. Затворникът им от Нова Тера бе напуснал кораба и сега категорично беше нечий чужд проблем. „Едуард Израел“, другата половина от новотеранския конвой, благополучно пътуваше към вътрешността на системата. През следващите шест месеца не ги чакаше нищо друго, освен ремонтни работи и отдих. По всякакви разумни стандарти би трябвало да има по-малко притеснения.

— Е, какво те тормози? — попита Еймъс.

Алекс сви рамене, отвори малкия хладилник в апартамента, затвори го, сви пак рамене.

— Съвсем определено нещо те тормози.

— Знам.

Светлините грееха в ясно жълто-синьо, имитираха ранна утрин, но Алекс не беше спал. Или поне не много. Еймъс седеше до плота и си наливаше чаша кафе.

— Нали няма да правим едно от онези неща, в които се налага да ти задам куп въпроси, за да ти стане удобно да говориш за чувствата си?

Алекс се засмя.

— Това никога не върши работа.

— Тогава да не го правим.

При пътуванията Холдън и Наоми имаха навика да се съсредоточават един върху друг, макар че никой от двама им не забелязваше, че го правят. Това бе естествен поведенчески модел за любовниците, да намират повече утеха в партньора си, отколкото в останалите от екипажа. Ако бе иначе, Алекс щеше да се притеснява. Но това оставяше него и Еймъс общо взето в собствената им компания. Алекс се гордееше, че може да се погажда кажи-речи с всеки от даден екипаж, и Еймъс не бе изключение. Еймъс беше човек без подтекст. Когато кажеше, че има нужда да остане известно време сам, значи имаше нужда да остане известно време сам. Когато Алекс го попиташе дали иска да дойде да гледат новосвалените нео-ноар филми от Земята, за които бе абониран, винаги получаваше единствено и само отговор на въпроса си. Нямаше чувство, че злословят зад гърба му, нямаше социални наказания или игри на изолиране. Беше просто каквото беше и нищо повече. Понякога Алекс се чудеше какво би станало, ако Еймъс бе загинал на „Донагър“ и той бе прекарал последните няколко години със стария им медик Шед Гарви.

Вероятно нямаше да мине толкова добре. Или може би Алекс щеше да свикне. Трудно е да е каже.

— Сънувах неща, които… ме смущават — поде Алекс.

— В смисъл, кошмари?

— Не. Хубави сънища. По-хубави от истинския свят. Чак ми е гадно да се будя от тях.

— Хм — изпуфтя замислено Еймъс и отпи от кафето.

— На теб случвало ли ти се е?

— Не.

— Работата е там, че Тали присъства във всички тях.

— Тали?

— Талиса.