Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Бившата ти жена?

— Да — потвърди Алекс. — Тя винаги е там и нещата винаги са… хубави. Нямам предвид, че отново сме заедно. Понякога аз съм на Марс. Друг път тя е на кораба. Просто е с мен и ми е хубаво, а после се будя и нея я няма, и не ми е хубаво. И…

Еймъс смръщи чело и присви уста, и лицето му стана по-малко и замислено.

— Искаш да се събереш пак с бившата си?

— Не, всъщност не искам.

— Чука ли ти се?

— Не, сънищата не са сексуални.

— Тогава се оправяй сам. На мен само това ми идва наум.

— Започна оттатък — продължи Алекс, имайки предвид от другата страна на пръстените, докато бяха на орбита около Нова Тера. — В един разговор стана дума за нея и оттогава… Аз я предадох.

— Аха.

— Тя ме чакаше с години, а аз просто не бях мъжът, който исках да бъда.

— Така си е. Искаш ли кафе?

— Да, много — каза Алекс.

Еймъс му наля. Не сложи захар, но знаеше, че трябва да остави една трета от чашата празна за сметана. Една от малките интимности на корабния живот.

— Не ми харесва как оставих нещата с нея — поде отново Алекс. Беше простичко заявление, не откровение, но имаше тежестта на признание.

— Така си е — съгласи се Еймъс.

— Една част от мен си мисли, че това е шанс.

— Кое „това“?

— Че „Роси“ ще остане на сух док толкова дълго. Бих могъл да отида до Марс, да я видя. Да ѝ се извиня.

— А после да я зарежеш пак, за да се върнеш, преди двигателят на кораба да бъде включен отново?

Алекс заби поглед в кафето си.

— Да подобря отношенията ни.

Еймъс сви големите си рамене.

— Ами върви.

Поток от възражения нахлу в ума му. Те четиримата не се бяха разделяли, откакто станаха екипаж, и да разделят групата сега му се струваше лош късмет. Ремонтният екип на Тихо можеше да има нужда от него, или пък да направи някаква промяна в кораба, за която той да не знае, докато тя не се превърне в критичен проблем някога в бъдеще. Или още по-зле, едно тръгване сега можеше да означава никога да не се върне. Ако през последните няколко години вселената бе доказала нещо, то бе, че нищо не е сигурно.

Спаси го сигналът на ръчен терминал. Еймъс измъкна устройството от джоба си, погледна го, чукна по екрана и се намръщи.

— Ще трябва да остана за малко сам.

— Разбира се — отзова се Алекс. — Няма проблем.

Извън апартамента им станция Тихо се простираше в дълги, плавни криви. Това бе един от бисерите в короната на Съюза на външните планети. Церера бе по-голяма, а станция Медина държеше странната нулева зона между пръстените, но станция Тихо бе онова, с което СВП се гордееше от самото начало. Широките извивки, по-скоро като на мореходен кораб, отколкото като на истинските съдове, които обслужваше, не бяха функционални. Красотата на станцията си бе просто една фукня. Ето ги умовете, родили Ерос и Церера, ето я корабостроителницата, построила най-големия кораб в човешката история. Мъжете и жените, които преди не толкова много поколения бяха дръзнали да навлязат за първи път в бездната оттатък Марс, бяха достатъчно умни и могъщи, за да направят това.

Алекс тръгна по един дълъг и просторен коридор. Хората, с които се разминаваше, бяха поясни, с тела прекалено дълги по земните стандарти и с по-широки глави. Самият Алекс бе израснал в сравнително слабата марсианска гравитация, но дори той не можеше да се сравнява с физиологията, давана от детство, богато на безтегловност.

В празнотата на широките коридори имаше растения, лози пълзяха нагоре срещу центробежната гравитация, както биха правили и срещу нормалното земно притегляне. По коридорите тичаха деца, избягали от училище, както бе правил и той навремето в Лондрес Нова. Алекс отпи от кафето и се опита да извика в себе си покоя от пътуване под тяга. Станция Тихо бе също толкова изкуствено творение като „Роси“. Вакуумът извън стените ѝ не бе по-милосърден. Но спокойствието не идваше. Станция Тихо не беше неговият кораб, не беше неговият дом. Хората, с които се разминаваше, докато вървеше през общите зони и надничаше през дебелата, многослойна прозрачна керамика към блещукащата гледка на корабостроителницата, не бяха неговото семейство. И Алекс не спираше да се чуди какво ли би си помислила Тали за всичко това. Дали би могла да види красотата му така, както той не бе могъл да види красотата в желания от нея живот на Марс.

Когато кафето свърши, той тръгна обратно. Крачеше бавно с потока от пешеходци, правеше път на електрическите коли и си разменяше кратки цивилизовани любезности на полиглотската лингвистична катастрофа, която представляваше поясният жаргон. Не мислеше особено накъде отива, докато не стигна там.