Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Вратата на апартамента се плъзна встрани и Еймъс нахълта с тропот, понесъл две големи торби. Въздухът около него се изпълни с аромат на къри и лук.

— Чоу — каза той и тръшна торбите на масата пред Холдън. — Хей, капитане, кога ще си получа кораба обратно?

— Това храна ли е? — обади се Алекс със силен, завален глас от хола. Еймъс не отговори; вече вадеше от торбите стиропорови кутии и ги редеше на масата. Холдън си мислеше, че е прекалено раздразнен, за да яде, но пикантният аромат на индийска храна събуди апетита му.

— Няма да е скоро — отговори Наоми на въпроса на Еймъс и напълни уста със соево сирене. — Изкривили сме рамата.

— Мамка му. — Еймъс седна и грабна чифт китайски пръчици. — Оставям ви сами за две седмици и вие прецаквате моето момиче.

— Бяха използвани извънземни супероръжия — намеси се Алекс, влизайки в стаята. Потната му от съня коса стърчеше във всички посоки. — Бяха променени физичните закони, бяха допуснати грешки.

— Същата гадост както винаги — промърмори Еймъс и подаде на пилота кутия ориз с къри. — Я пусни звука. Това ми прилича на Ил.

Наоми включи звука и гласът на някакъв новинар изпълни апартамента.

— … е частично възстановена, но наземни източници твърдят, че тази пречка ще…

— Това истинско пиле ли е? — попита Алекс и грабна една от кутиите. — Пръскаме пари, а?

— Шът — изшътка Еймъс. — Говорят за колонията.

Алекс завъртя очи, но не каза нищо, докато трупаше пикантни пилешки хапки в чинията си.

— … други новини: тази седмица изтече чернова на доклада за разследването на миналогодишното нападение срещу корабостроителниците на Калисто. Макар че текстът не е окончателен, ранните доклади намекват, че е замесена отцепническа фракция на Съюза на външните планети, и хвърлят вината за многото жертви…

Еймъс изключи пак звука с гневен удар по контролното табло на масата.

— Мамка му, исках да чуя повече за ставащото на Ил, не как някакви си тъпи каубои от СВП са се взривили.

— Чудя се дали Фред знае кой стои зад всичко това — рече Холдън. — На твърдите елементи от СВП им е трудно да преодолеят своята теология „ние срещу Слънчевата система“.

— Какво изобщо са търсили там? — учуди се Алекс. — На Калисто няма никакво тежко въоръжение. Няма ядрени бомби. Нищо, което да си струва подобен набег.

— О, значи сега очакваме тая гадост да има смисъл? — вметна Еймъс. — Я ми подай онзи наан.

Холдън въздъхна и се облегна назад.

— Знам, че това ме прави наивен идиот, но след Ил наистина си мислех, че може да получим кратък период на мир и покой. И никой да не взривява никого.

— На мен на такова ми прилича — каза Наоми, потисна едно оригване и остави китайските си пръчици. — Между Земята и Марс има предпазливо разведряване, легитимното крило на СВП управлява вместо да се бие. Колонистите на Ил си сътрудничат с ООН вместо всички да стрелят един по друг. От това по-добре, здраве му кажи. Не можеш да очакваш всички да мислят по един и същи начин. В края на краищата, все още сме хора. Някакъв процент от нас винаги ще бъдат скапаняци.

— Най-верните думи, изричани някога, шефе — отбеляза Еймъс.

Свършиха с яденето и поседяха в дружеско мълчание няколко минути. Еймъс извади бири от малкия хладилник и ги раздаде. Алекс се зае да си чопли зъбите с розовия си нокът. Наоми се върна към своите ремонтни схеми.

— Е — каза тя след няколкоминутно взиране в числата, — добрата новина е, че дори ООН и СВП да решат, че ние сами отговаряме за сметките си по ремонта, ще успеем да ги покрием точно с колкото имаме в резервния фонд на кораба.

— Има много работа за прекарване на колонисти през пръстените — изтъкна Алекс. — Когато полетим пак.

— Да, понеже можем да натъпчем толкова много компост в миниатюрния си трюм — изпръхтя Еймъс. — Освен това „разорени и отчаяни“ може би не е типът клиенти, към който трябва да се стремим.

— Да си говорим честно — намеси се Холдън. — Ако продължава така, може да се окаже доста трудно да намерим работа за частен боен кораб.

Еймъс се засмя.

— Нека вмъкна тук едно предварително „нали ти казвах“. Защото, когато се окаже, че не е вярно, както става винаги, може да не съм наоколо, за да го кажа.

Това, което Алекс Камал харесваше най-много в дългите рейсове, беше как те променяха възприятието за време. Седмиците — а понякога и месеци, — прекарани под тяга, бяха като да излезеш от историята в някаква малка, отделна вселена. Всичко се свиваше до кораба и хората в него. В течение на дълги периоди нямаше друго за правене, освен основна поддръжка и животът губеше всякаква спешност. Всичко работеше по план, а планът беше да не се случва нищо критично. Пътуването през космическия вакуум му вдъхваше ирационално чувство на покой и добруване. Ето защо можеше да върши тази работа.