Джеймс Кори - Игрите на Немезида

„Роси“ се изтягаше полуразсъблечен във вакуума. Външната му обшивка бе свалена, а вътрешната блестеше като нова в работните светлини и това го караше да изглежда малък. Белезите от техните приключения бяха понесени предимно от външната обшивка. Сега тези белези ги нямаше и оставаха само по-дълбоките рани. Той не можеше да ги види оттук, но знаеше, че ги има. Беше прекарал на „Росинант“ по-дълго, отколкото на всеки друг кораб в кариерата си, и го обичаше по-силно от всички останали. Дори и от първия си.

— Ще се върна — каза той на кораба и сякаш в отговор един заваръчен апарат пламна на извивката на соплото, за миг по-ярък от голото слънце в марсианско небе.

Апартаментът, който деляха Наоми и Холдън, се намираше малко по-нататък по коридора от този, където спяха той и Еймъс, вратата му имаше същата фалшива дървена текстура, а номерът на стената бе също толкова ярък. Алекс влезе и попадна насред вече течащ разговор.

— … смяташ, че е нужно — казваше Наоми, а гласът ѝ идеше от главната стая на апартамента. — Но аз мисля, че разполагаме с доста неоспорими доказателства, че си почистил и последното. Искам да кажа, Милър не се е връщал, нали?

— Не — отвърна Холдън и кимна на Алекс. — Но от самата мисъл, че сме имали късче от онова вещество на кораба си толкова дълго и дори не сме знаели, тръпки ме побиват. Теб не те ли побиват?

Алекс протегна чашата си за кафе и Холдън механично я взе и я напълни. Без захар, с място за сметана.

— Побиват ме — призна Наоми от кухнята. — Но не толкова, че да махна цялата проклета стена заради това. Резервните никога не са толкова здрави като оригиналните. Знаеш го.

Алекс се бе запознал с Наоми Нагата на „Кентърбъри“. Още можеше да види в нея кокалестото гневно момиче, което капитан Макдоуъл им бе представил като техен нов младши инженер. Тя се беше крила зад косата си близо година. Сега вече сред черните кичури се забелязваха първите бели косми. Сега стоеше по-изправена, чувстваше се по-добре в собствената си кожа. Бе по-уверена в себе си и по-силна, отколкото той би предположил, че може да бъде. А Холдън, напереният старши офицер, който бе нахълтал в цивилния живот, носейки дисциплинарното си уволнение като медал, се беше превърнал в този човек, който му подаваше сметаната и весело признаваше ирационалността на страховете си. Е, времето вероятно бе променило всички им. Само дето не беше сигурен как е променило самия него.

Освен Еймъс. Нищо не променяше Еймъс.

— Ами ти, Алекс?

Той се ухили и остави провлачения си говор от Долината на Маринър да се усили.

— Е, шефе, мисля, че щом не ни уби, докато беше тук, няма да ни убие и сега, когато го няма.

— Хубаво — рече Холдън с въздишка.

— Това ще ни спести пари — изтъкна Наоми — и ще сме по-добре финансово.

— Знам — отвърна Холдън. — Но пак ще се чувствам странно.

— Къде е Еймъс? — попита Наоми. — Още ли хойка наоколо?

— Не — каза Алекс. — Той нападна бордеите с такъв устрем, че жалките му средства изгоряха още през първите няколко дни на док. Оттогава само си губи времето.

— Трябва да му намерим някаква занимавка, докато е на Тихо — отбеляза Холдън. — По дяволите, всички имаме нужда от някаква занимавка.

— Бихме могли да си потърсим работа на станцията — предложи Наоми. — Не знам само какви хора наемат.

— Имаме предложения от поне шест места за платени интервюта за Нова Тера — каза Холдън.

— Както и всеки друг, който се върна през Пръстена — подхвърли Наоми с насмешка в гласа. — А и връзката с нея продължава да работи.

— Смяташ, че не бива да го правим? — попита Холдън с леко засегнат тон.

— Смятам, че мога да намеря сума ти други неща, за които бих предпочела да ми плащат, отколкото да говоря за себе си.

Холдън помръкна малко.

— Права си. Но сме заседнали тук за дълго време. Все ще трябва да правим нещо.

Алекс си пое дълбоко дъх. Ето го момента. Ала решимостта му се разколеба. Той наля сметана в чашата си и черното кафе избледня до светлокафяво. Буцата в гърлото му сякаш бе голяма колкото яйце.

— Ами — поде той. — Аз… ъъъ… мислех си разни неща…

Вратата на апартамента се отвори и влезе Еймъс.

— Хей, капитане. Ще ми трябва малко отпуск.

Наоми наклони глава и веждите ѝ се сключиха, но Холдън бе този, който заговори.

— Отпуск?

— Да, искам да се върна за малко на Земята.

Наоми седна на стола до плота за закуска.

— Какво има?

— Не знам — отвърна Еймъс. — Може би нищо, но изпитвам нужда да отида да проверя. Да съм сигурен. Нали разбираш?