Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Господин Тейлър, пуснете алармата за ускорение. Господин Когома, уведомете флотата и станция Медина, че продължаваме.

— Сър — обади се тактическият офицер. — Разрешете да отворя амбразурите на оръдията.

— Неприятности ли очакваме, господин Кун?

— Не, сър. Малко повече предпазливост.

Кун също не харесваше мършавите. И беше прав. Те бяха банда главорези и каубои, които си мислеха, че като имат пищови, имат власт. Според Советер още бе рано Свободният флот да започне да мами Дуарте, но те бяха глупави и импулсивни. Не можеше да се разчита, че една аматьорска сила ще взема същите решения като една професионална.

— Разрешавам. И пригответе отбранителните оръдия, като сте почнали. Господин Когома, моля, предайте на флотата да направи същото.

— Да, сър — отвърна Когома.

Разнесе се алармата и Советер се отпусна в креслото си. Чувството за тежест се върна за броени секунди. Пътуването до пръстена на Лакония бе кратко. Пространството между пръстените бе почти клаустрофобично тясно в сравнение с простора на истинския открит вакуум.

И тъмно. Беззвездно. Физиците разправяха, че оттатък пръстените нямало никакво пространство. Че мехурът, в който съществували, свършвал не с преграда, а по някакъв по-особен начин, който той не можеше да си представи. Не му и трябваше.

Порталът на Лакония се приближаваше, шепа звезди пламтяха ясни от другата му страна и постепенно се уголемяваха. Реактивните струи на авангарда на флотата запламтяха по-ярко, докато минаваха. Там щеше да има нови съзвездия. Друг ъгъл на галактиката, като съвсем ново небе.

— Приближаваме се към пръстена, сър — докладва Келер от навигационния контрол. — Минаваме след три, две…

Келер се разпадна. Не, това не беше точно. Келер си беше на мястото, седеше където и преди. Но сега бе облак. Всички те бяха облаци. Советер вдигна ръце. Виждаше ги идеално: върховете на пръстите, пространствата между молекулите, кръвта, която течеше и се вихреше отдолу. Можеше да види молекулите във въздуха — азот, кислород, въглероден диоксид, — всички те подскачаха бясно и се блъскаха една в друга, скривайки някакво по-дълбоко пространство между тях. Вакуум, който проникваше във всичко.

„Получавам удар“, помисли си той. После: „Не. Нещо друго не е наред“.

— Спрете двигателя! — извика. — Обърнете назад!

Вълните на думите му преминаха през видимо-невидимия въздух в разширяваща се сфера, отскачаха от стените и трептяха, където се пресичаха с уплашените викове и ехтящата аларма. Беше красиво. Облакът, който представляваше Келер, раздвижи ръце и като по чудо не пропадна през огромната пустота на контролната палуба.

Той видя звука да връхлита като вълна от молекули, преди да стигне до него и да чуе думите.

— Какво става? Какво се случва?

Не можеше да види образите на екраните, за да разбере дали звездите са там. Долавяше само атомите и фотоните на самия предмет, не формите, които образуваха. Някой крещеше. После и друг.

Той се обърна и видя нещо да се движи. Нещо друго , не облак като него, като останалите от екипажа, като материята. Нещо твърдо, но замъглено от липсата на материя, силует в мъглата. Много форми, нито светли, нито тъмни, а нещо друго, третата страна на тази монета, минаваха през пространството между пространствата. Носеха се към тях. Към него.

Советер не усети как умря.

Аркология — комбинация от термините архитектура и екология. — Б.пр.