Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Като Наоми с Джим.

Заболя я, като видя ужаса, разцъфтял в очите му, но и го очакваше. Усещаше отглас от него в гърдите си. Изглеждаше странно, че след всичко, което бе направила — всички демони, срещу които се изправи и от които се спаси, — това ѝ е толкова трудно. Ръчният терминал на Холдън изсвирука, но той дори не погледна екрана. Бръчките около устата му се вдълбаха, все едно е вкусил нещо неприятно. Той скръсти ръце, силни, овладени, спокойни. Тя си спомни първата им среща, на „Кентърбъри“, преди цял един живот. Как бе излъчвал чар и увереност, и колко противно ѝ бе това отначало. Колко го бе мразила, че прекалено прилича на Марко. И колко го бе обикнала после заради това, че е съвсем различен.

И ето че сега щеше да наруши правилото си за мълчание и това между тях или щеше да оцелее, или не. Ужасна мисъл. Може би Марко все още имаше силата да я опустоши отвътре и дори не бе нужно да си прави труда да знае за това. Съществуването му бе достатъчно.

— Аз не… — започна Джим, после млъкна. Погледна към нея изпод вежди, сякаш той бе човекът, който се чувстваше гузен за всичко. — Всички си имаме минало. Всички си имаме тайни. Когато ти замина, се почувствах… изгубен. Объркан. Сякаш някаква част от мозъка ми я нямаше. А сега, когато си тук, съм просто безумно щастлив да те видя. Това тук — то ми е достатъчно.

— Да не би да ми казваш, че не искаш да знаеш?

— О, боже, не. По-скоро бих си отрязал някой пръст на крака. Аз съм изграден от бясно любопитство и неудържима ревност. Но мога да се справя с тях. Нямам по-голямо право от друг път да те карам да ми казваш нещо, което сама не желаеш. Ако има нещо, което не искаш да споделиш…

— Не искам да ти казвам нищо от това — призна Наоми. — Но трябва да знаеш. Така че се налага да минем през този етап, нали?

Джим се размърда, измъкна крака изпод себе си и коленичи в края на леглото с лице към нея. Косата му имаше цвета на кафе с малко сметана. Очите му бяха сини като дълбока вода. Като вечерно небе.

— Тогава ще минем — каза той с простичък безграничен оптимизъм, който я изненада и предизвика смеха ѝ, дори сега.

— Та така — поде тя. — Когато бях на около шестнайсет, живеех с жена, която наричахме Тиа Марголис, и гълтах инженерните курсове по мрежата с максимална бързина. Имаше кораби, които минаваха през дока. Поясни кораби. С екипажи от радикални елементи.

Джим кимна и оттам нататък — за нейна изненада — беше лесно. В съзнанието ѝ идеята да разкрие миналото си на Джим — на когото и да било — бе нещо, което ще предизвика гняв, отвращение, обвинения. Или по-лошо, жалост. Джим, който въпреки всичките си недостатъци понякога можеше да е съвършен, слушаше внимателно. Тя била любовница на Марко Инарос. Забременяла млада. Била замесена — отначало без нейно знание — в саботажа на кораби на вътрешните планети. Имала син на име Филип, който ѝ бил отнет като средство да бъде контролирана. Описа мрачните си мисли и осъзна, че кажи-речи за първи път говори открито за тях, без воала на ироничен хумор. „Опитах се да се самоубия, но не се получи.“ Самото изричане на тези думи ѝ приличаше на сън. Или събуждане.

А после някак си, докато бе затънала дълбоко в признанието си и разголваше покварената си душа, което трябваше да предизвика травма и ужас, тя усети, че просто говори с Джим. Беше намерила начин да му прати съобщение по време на битката и той ѝ каза, че го е получил, спомена и за разговора си с Моника Стюарт, и защо се е почувствал предаден от нея. А после се върна на това как журналистката е била отвлечена, а после още по-назад към плана ѝ да използва протомолекулната проба като спиритична масичка, за да разследва липсващите кораби. После минаха на „Чецемока“ и резервния план на Марко, което пък ги насочи към начина, по който той винаги влагаше един замисъл в друг, и преди тя да стигне до Син, Алекс, Еймъс и Боби се върнаха и гласовете им бъбреха един през друг като птиче чуруликане. Джим затвори вратата на спалнята, за да не ги чуват, а после отиде и седна пак до нея, също опрял гръб на таблата на леглото.

Когато тя започна да разказва как е убила Син при скока си, той я хвана за ръката. Помълчаха за момент, докато тя изследваше скръбта си. Бе истинска и дълбока, но също така примесена с гняв към стария ѝ приятел и похитител. Не си бе позволила да мисли за това тогава, но като си помислеше сега, цялото време, прекарано на „Пела“, ѝ приличаше на упражнение по затваряне в себе си. Освен когато се бе опълчила на Марко. Спомни си как му каза, че Джим е всичко онова, което той само се преструва, че е, зачуди се дали да разкаже тази част, а после я разказа. Джим изглеждаше ужасѐн, после се засмя. Загубиха нишката на историите си и прекараха десет минути да възстановяват хронологията: „Чецемока“ бе напуснал „Пела“ след потеглянето на Джим и Фред от Тихо или преди това? Той бе казал на Алекс да проучи „По Кант“ преди падането на камъните на Земята, така ли? Ах, да. Добре. Сега го схващаше.