Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Хей. Добре ли си?

— Да — каза Наоми. — Отлично.

— Откога си будна?

Тя погледна времето и простена.

— От три часа и половина.

— Закуска?

— Божичко, да.

Гърбът ѝ запротестира, когато стана, но само малко. За пръв път от седмици чувстваше ума си съсредоточен, жив и напълно неин. Може би откакто бе пристигнало първото отровно съобщение от Марко. Не беше във война със себе си и чувството бе хубаво. Но…

Косата на Джим бе разчорлена, обаче му стоеше добре. Тя го хвана за ръката.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не знам — отвърна тя.

— Кафето ще подобри ли положението?

— Не може да навреди — усмихна се тя.

В общата стая на апартамента Еймъс и Боби говореха за методите за безенергийно пътуване. Редуваха се да се надцакват и явно и двамата го съзнаваха и се забавляваха. Алекс се ухили на Наоми и Джим, докато сядаха на бара за закуска, а после им наля чашки бавно течащо еспресо с дебел слой кафяв каймак отгоре. Наоми отпи, наслаждавайки се на топлината и богатия сложен вкус, скрит зад горчивината.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза Алекс.

— И се чувствам по-добре. Благодаря. Боби, онези липсващи кораби, които търсеше. Всички те са на МКРФ, нали? Флотски съдове?

— Кораби. Оръжия. Припаси. Всичко — каза Боби. — Май вече знаем какво е станало с тях.

— Но не и колонизаторски кораби?

Едрата жена се намръщи.

— Не съм търсила такива.

— Какво има? — попита Джим.

Наоми разклати еспресото в малката си чашка с цвят на кост и загледа как в ниската гравитация в него се образуват и изчезват вихрушки.

— Липсващите кораби са два вида. Военни съдове от Марс, които сега са при Свободния флот, и колонизаторски кораби, които са изчезнали на път за новите системи. Намирам шейсет-седемдесет процента съвпадения между корабите на Свободния флот и старите военни архиви. Но не мога да намеря нито едно съвпадение с липсващите колонизаторски кораби. Не виждам никакъв модел нито в системите, към които са пътували, нито в това, което са носили. Освен това не знам какво би спечелил Марко, като ги отвлече.

Еймъс издаде сумтящ гърлен звук.

— Да — каза Наоми, сякаш това бяха думи. — Нещо в пръстеновите портали яде кораби.

— Имам номер за проследяване — каза капитанът на малкия товарен кораб сигурно за шести или седми път. — Имам документи за кацане и номер за проследяване директно от фармацевтична компания „Аматикс“. Знам, че доставката е пристигнала на Медина преди шест месеца. Имам номер за проследяване .

Советер отпи чай от мехура си, докато слушаше. Би предпочел уиски в чаша, но беше дежурен, а „Баркийт“ се движеше без тяга. Първото изключваше уискито, а второто — чашата. Вярно, капитанската каюта бе лично пространство и той можеше да прави каквото си иска. И общо взето го правеше. Придържането към дълга му доставяше по-голямо удоволствие от уискито и така трябваше да бъде.

— Sabez , че имате номер за проследяване, „Тореадор“ — отвърна гласът от станция Медина. Но „Аматикс“? Esa es базирана на Земята. На Медина няма земни компании.

„Баркийт“ беше боен кораб от клас „Донагър“. Малък град в космоса, управляван с машинна прецизност и способен да превърне не само малкия товарен кораб, но и самата станция Медина в частици, по-дребни от песъчинки. Но и той, и останалата част от флотата на Дуарте чакаха разрешение от летателния контрол на Медина да продължат през следващия пръстенов портал и да започнат втория, по-странен етап от пътуването си. Това бе прекомерна проява на етикет от страна на флотата, но си имаше причини. Не на последно място сред тях бе общата неохота да се използват тежки оръжия в близост до извънземната станция, която висеше инертна в огромното не-пространство между пръстените. Не бяха готови да пробудят отново това. Не още.

На вратата се почука тихо. Советер изпъна куртката си.

— Влез.

Лейтенант Бабидж отвори вратата, хваната за една дръжка на касата. Изглеждаше разтревожена, докато козируваше. Советер изчака малко, преди да ѝ отговори и да ѝ позволи да влезе.

— Пътувам насам от десет месеца! — извика капитанът на „Тореадор“. — Ако колонията не получи тази доставка, спукана им е работата.

— Слушаше ли това? — попита Советер и кимна към говорителите.

— Не, сър — отвърна Бабидж. Кожата ѝ бе пепелява под кафявото. Устните ѝ бяха стиснати в тънка линия.

— Üzgün , „Тореадор“ — обади се станция Медина. — Трябва да влезете в док за медицински преглед, wir koennen …