Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Достатъчно — отвърна Наоми.

— Ще можеш ли да ни помогнеш?

Въпросът увисна във въздуха, натежал от нюанси и важност. Не „Защо беше на кораба му?“. Не „Откъде го познаваш?“. Не „Каква си му ти, че да се хвали с плановете си пред теб?“. Просто „Ще можеш ли да ни помогнеш?“.

— Добре ли си? — прошепна Еймъс.

— Какво? Добре съм — каза му тя.

— Защото май нещо не те свърта — отбеляза Еймъс, а в същия момент Наоми изрече:

— Искам имунитет срещу съдебно преследване.

Сякаш всичкият въздух излетя от стаята. Това не бе признание, но рисуваше картина, която никой от тях не искаше да признае за възможна. Да искаш имунитет бе признание за вина, дори и да не знаеха за какво е виновна.

Усмивката на Авасарала бе снизходителна и приятелска, и — той бе почти сигурен — лъжовна.

— Пълен имунитет?

— За всички нас.

— Кои сте „всички вие“? — попита Авасарала, оформяйки внимателно думите, докато ги изричаше. — Твоите приятели в Свободния флот?

— Екипажът на „Росинант“ — каза Наоми, после се запъна. Направи пауза. — И може би още един човек.

Алекс стрелна с поглед Еймъс. Тя знаеше ли за Клариса? За нея ли говореше? Усмивката на Еймъс бе дружелюбна и празна. Авасарала почука с нокти по масата.

— Не и за Земята — заяви тя. — Хвърлянето на камъните? Никой няма да получи имунитет за това.

Алекс видя как ударът попадна в целта. От очите на Наоми избликнаха сълзи, сребристи и ярки.

— Екипажът на „Росинант“ — повтори тя. — За другия… може да поискам снизходителност и внимателно отношение по-късно. Ако възникне нужда.

— За Инарос ли?

— Не — отвърна Наоми. — Онзи шибаняк можете да го хвърлите в огъня.

— Трябва да съм сигурна, че разбирам добре — каза Авасарала. — Ти, като бивш член на групата на Инарос, си готова да размениш пълна и точна информация за дейността му както преди, така и след бомбардирането на Земята, срещу пълен имунитет за екипажа на „Росинант“ относно всичко, което не е свързано със сегашните атаки? — Фактът, че в думите ѝ нямаше нито една вулгарност, им придаваше тежест, която притесни Алекс.

— Да — потвърди Наоми. — Точно така.

Облекчението върху лицето на Авасарала бе твърдо като кремък.

— Радвам се да го чуя, миличка. Бях се разтревожила, че съм те преценила грешно. — Тя се изправи, а после се вкопчи в масата, ругаейки под нос. — Липсва ми гравитацията. През половината време имам чувството, че съм на шибан трапец. Ще си легна и ще взема приспивателно, преди да съм получила психически срив. Обсъждането започва на сутринта.

— Ще бъдем там, където поискаш — увери я Холдън. — Няма да крием нищо. — Той още държеше ръката на Наоми и пръстите ѝ бяха свити около неговите. Може би това все пак бе обнадеждаващо. Що се отнася до некриенето на нищо… Е, Еймъс все още мълчеше.

Срещата се разтури, но не съвсем. Авасарала си тръгна, но останалите, включително Боби, отидоха до фоайето на охраняемата зона и излязоха през пропускателния пункт. Мрачното мълчание постепенно отстъпваше на по-банален разговор: дали тук има място с по-добра храна от столовата на „Роси“. Или ако не по-добра, поне различна. Дали Наоми е в състояние да пие алкохол, защото имало някакво кръчме на един от по-долните етажи, което уж предлагало доста хубава бира. Никой не попита дали Боби ще дойде. То се подразбираше. Докато скачаха в слабата гравитация, Наоми и Холдън продължаваха да се държат за ръце. Еймъс и Боби си разказваха мръсни вицове. Тъкмо този безкрайно обикновен разговор вдъхваше на Алекс надежда. Въпреки всичко, което се бе случило, случваше се или заплашваше да се случи в невидимото и несигурно бъдеще, все още имаше моменти като този. Така че може би, напук на всичко, нещата щяха да са наред.

На широкия склон на площад „Чандраян“, където потоците от колички, механоботи и полуподскачащи хора завиваха надолу по широка рампа към вътрешността на Луната, Еймъс прочисти гърло.

— Та значи, относно този имунитет за членовете на екипажа…

— Не беше само заради теб — каза Наоми, превръщайки го хем в шега, хем не съвсем.

— Да, така и предполагах — кимна Еймъс. — Обаче вижте каква е работата. Мислех си дали да не си взема чирак. Сещате се, да помогна за увеличаването на екипажа. Да осигуря малко излишък на умения.

— Добра идея — каза Холдън. — Имаш ли някого предвид?

— Не, мамка му — заяви Джим, когато останаха сами в апартамента. — В никакъв случай. И дума да не става. Сигурно има милиард различни начина да се каже „не“, и пак ще трябва да ги изредя по няколко пъти, за да изразя категоричността на отказа си по този въпрос. Клариса Мао? На „Роси“? Как може това да е нещо друго, освен едно огромно „да не го правим“?