Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Значи, тези другите — вдигна вежди Еймъс. — Хората на Джонсън. Те няма да бърникат повече в нещата ми, нали?

— Не — каза Алекс. — „Роси“ отново е наш. Само наш.

— Добре. — Еймъс влезе в товарния отсек.

— Та разправяше за онези камериерки, шофьори и каквито са там — подсети го Алекс. — Значи те повикаха охраната, а после просто смениха страните? Или… искам да кажа, как стана?

— Ами… — Еймъс щракна ключалките на сандъка. — Запознаха ни, нали разбираш?

Капакът се повдигна сам. Алекс отскочи назад, но не прецени правилно гравитацията и залитна. Една тъмнокоса глава се подаде над ръба на сандъка — слабо, призрачно бледо лице с мастиленочерни очи. Сърцето на Алекс утрои пулса си. Клариса Мао, психопатка и убийца, му се усмихна неуверено.

— Здрасти — промълви тя.

Алекс си пое дълбок треперлив дъх.

— Ъъъ. Здрасти?

— Виждаш ли? — каза Еймъс и я тупна по рамото. — Казах ти, че няма да има проблем.

— Трябва да му кажеш — прошепна Алекс. Боби разказваше на Холдън за работата си в помощ на ветераните в Лондрес Нова, така че той не им обръщаше внимание.

— Ще му кажа — увери го Еймъс.

— Трябва да му кажеш веднага. Тя е на кораба ни.

Еймъс сви рамене.

— Тя беше на кораба ни с месеци, когато се връщахме от бавната зона.

— Тогава беше затворничка. Заради всички хора, които бе убила. А сега е на кораба ни съвсем сама.

— Признавам, че това прави ситуацията малко по-различна — съгласи се Еймъс.

— Проблем ли има? — обърна се към тях Холдън. — За какво говорим?

— Една дреболия, за която исках да ти спомена — рече Еймъс. — Може да почака за след като свърши циркът.

Стаята за срещи в охраняемата зона бе в старомоден архитектурен стил: открити аркади и просторни небесносини тавани с непряко осветление и фини геометрични шарки. Всичко в нея бе подчертано изкуствено, нещо като идея за следобеден двор без следобед и без двор. Гласът на Авасарала се разнесе още преди самата тя да се появи, отсечен и нетърпелив. Когато влезе през една от арките, придружена от сериозен, облечен в строг костюм млад мъж, Боби стана. Холдън последва примера ѝ.

— … ако искат да имат глас при вземането на решение. Няма да си играем на шибани стойки за пред избирателите.

— Да, госпожо — отвърна младежът.

Авасарала им махна да седнат и зае собственото си място, като продължаваше да говори с асистента си.

— Занеси го първо на Клайнман. След като той ме подкрепи, Кастро и Наджар ще имат нужната осигуровка.

— Щом казвате, госпожо.

— Щом казвам ли?

Асистентът наведе глава.

— Ако ми разрешите, Чунг е в по-силна позиция от Клайнман.

— Да не би да ме критикуваш, Мартинес?

— Да, госпожо.

Авасарала сви рамене.

— Ами тогава нека е Чунг. Хайде, върви. — Когато младежът си тръгна, тя насочи вниманието си към тях. — Благодаря на всички ви, че… Къде е Нагата?

— В лазарета — обясни Холдън. — Лекарите още се опитват да решат дали състоянието ѝ е достатъчно стабилно, за да я пуснат.

Авасарала повдигна вежда и набра някакво съобщение на терминала си.

— Могат да направят едно шибано изключение. Искам я тук. Благодаря на повечето от вас, че дойдохте. Бих усуквала и бих се постарала да се чувствате като у дома си, ама вече трийсет и шест часа съм по разни срещи и съм станала раздразнителна. Всички сме наясно, че Земята е прецакана, нали?

— И още как — потвърди Еймъс.

— Добре — каза Авасарала. — Тогава няма да се спирам подробно на тази точка. Освен това марсианският флот току-що бе разбит на малки парченца, а Смит е прекалено уплашен да го нарече измяна.

— Може ли да попитам? — обади се Боби и се приведе напред. Опря ръце на масата, като че ли се опитваше да се подготви за удар. — Колко зле изглеждат нещата там?

— Няма да правим никакви официални изявления, особено когато Джеймс Холдън е в стаята. Не се обиждай, но навикът ти да раздрънкваш информация в неподходящи моменти е станал легендарен.

— Напоследък имам подобрение — отбеляза Холдън. — Но да, разбирам ти мисълта.

— Има нещо, което се случва — рече Авасарала, — когато немислимите неща станат мислими. Намираме се в момент на хаос. Всичко принадлежи на този, който си го вземе. Самата легитимност принадлежи на този, който си я вземе. Ето къде сме сега. Това лайненце Инарос се шматка между луните на Юпитер, където можем да го гледаме как си играе на пират. Той изигра хода си, за да създаде своята история. Поясът се бил надигнал след поколения потисничество и сега заема отреденото му дъра-дъра-дъра. Положението, в което се намирам…